Какъвто и да беше случаят, ако Демарко оживееше и тази нощ, никога повече нямаше да му хрумне да се занимава с Хавиер Кастро.
29
Демарко се събуди смъртно уморен и все още замаян. Почти не бе мигнал, като през цялото време очакваше полицаите да разбият вратата и да нахлуят в стаята му, за да го арестуват. От наркотика, който му бе инжектирала Мария, главата му бучеше и пулсираше като при чудовищен махмурлук. Той се завлече с мъка до банята, разкъса пакетче „Алка-Зелцер“, пусна вълшебните таблетки в пластмасова чаша с вода и ги изпи на един дъх, още преди да бяха спрели да шумят.
Той се погледна в огледалото — приличаше на парцал. Небръснат, с рошава, сплъстена коса и кървясали очи. Спомни си за авторката на любовни романи, която му бе казала, че има лице на брутален злодей; сега жената беше напълно права. Освен това забеляза, че е със същите дрехи, както предишната вечер — не бе имал сили да ги свали, преди да си легне. И тогава му дойде една още по-ужасна мисъл: барутни следи!
Ами ако мексиканците бяха застреляли Калахан с неговата ръка, поставяйки револвера в дланта му и показалеца му на спусъка? В такъв случай би трябвало да има следи от барут по ръката и дрехите си. Също и микроскопични частици от кръвта на Калахан по себе си. Дявол да го вземе! Той свали дрехите си — последно го бе правил с такава бързина, когато за пръв път легна с момиче — и скочи под душа. Нагласи водата толкова гореща, колкото можеше да понесе, и започна да се търка, сякаш искаше да си смъкне кожата.
Демарко облече шорти, тениска, обу джапанки, натъпка дрехите, които бе носил предишния ден, в хотелската торба за пране, оставена в гардероба на стаята му, пъхна в джоба си няколко банкноти и телефона и тръгна към вратата. После се сети: а чаршафите? Дали не беше оставил и по тях барутни следи? Позвъни на рецепцията и каза, че иска незабавно да му ги сменят.
— Снощи ми… прилоша, дали може да пратите камериерка още сега?
След това той смъкна всичко от леглото — завивка, чаршафи, калъфките на възглавниците, и го струпа на купчина в коридора пред вратата.
Демарко се запита какво ли още бе пропуснал. Нямаше кой знае какъв опит в заличаване на веществени доказателства. Най-голямото му безпокойство беше дали охранителна камера в или около сградата на Калахан не бе заснела лицето му — но той не бе в състояние да направи нищо по въпроса.
На излизане от хотела, стиснал под мишница торбата с дрехите си, той се запита защо все пак полицията не го бе заловила предишната вечер. Хората на Кастро знаеха колко време би трябвало да трае ефектът от наркотика, който му бе инжектирала хубавицата Мария. Те не биха желали полицаите да нахлуят в офиса и да го заварят в безсъзнание. Не, Мария и нейните другари искаха Демарко да бъде открит буден, с револвер в ръка, за предпочитане, докато се опитва да напусне мястото на престъплението. С малко късмет той, както беше дрогиран, би могъл дори да вдигне револвера срещу полицаите и тогава те щяха да му видят сметката на бърза ръка.
Но защо не бе станало така? Може би мексиканците бяха пресметнали погрешно колко време ще го държи наркотикът или му бяха дали погрешна доза.
Той допускаше и друга възможност — че Кастро не бе имал за цел да го хванат, но това му се струваше крайно нелогично. Защо да си дава толкова труд, за да го натопи за убийството на Калахан, и накрая да го остави да се измъкне? Не — за негов късмет, хората на Кастро просто бяха изчакали твърде дълго, преди да повикат полицията.
Той се отдалечи на четири преки от хотела, избра наслуки едно улично кошче за смет и натъпка вътре торбата с дрехите си. Наблизо имаше „Старбъкс“ и в този момент нищо не му се струваше по-привлекателно от чаша кафе. Демарко си поръча двойно еспресо и седна на една от външните маси.
А сега какво? — запита се той. В същия момент патрулна кола спря пред кафенето и двама едри полицаи слязоха от нея. Той зачака примирено да се приближат до него и да му наредят да се изправи, за да го претърсят, но те минаха покрай масата му, без дори да го удостоят с поглед, и влязоха в заведението. Сърцето му биеше с такава сила, че той се страхуваше да не изхвърчи от гръдния кош. Полицаите излязоха от кафенето след пет минути и се качиха в колата, отново без да погледнат към него. Той се надяваше това да означава, че снимката му още не е разпространена за общонационално издирване на маниакален убиец.