Но оставаше въпросът: а сега какво?
Едно нещо, което Демарко трябваше да провери, бе дали смъртта на Калахан вече бе влязла в новините. Той извади мобилния си телефон и прегледа сайтовете на „Бостън Глоуб“ и няколко местни телевизии, като си казваше, че убийството на такъв виден бизнесмен би трябвало да е на първа страница. Откри само кратка бележка, че полицията, отзовала се на анонимен сигнал до 911, била открила труп в офис на Екзетър стрийт. Мъжът бил загинал от огнестрелна рана, но името му щяло да бъде разкрито след уведомяване на най-близките роднини. В съобщението се казваше, че той е бил открит около 10 часа предишната вечер. Горе-долу по времето, когато Демарко бе дошъл в съзнание. Значи едва ли го бяха открили точно в 10, но със сигурност не много след това. Бе извадил късмет.
Демарко много държеше да разбере какво знаеше полицията. Ако в статията се споменаваше името на Калахан, той веднага щеше да позвъни на своя стар приятел, разследващ полицай Фицджералд, и да го поразпита. Но сега това не беше възможно.
Освен това той трябваше да се обади на Махоуни и да му каже за случилото се, но това означаваше да повтаря цялата сложна операция с търсене на уличен телефон, да увещава Махоуни да му позвъни обратно, също от уличен телефон. В днешно време човек никога не можеше да знае кой подслушва мобилния му и това го вбесяваше неимоверно много. Той допи кафето си и закрачи обратно към хотела, за да говори с Махоуни, когато телефонът му иззвъня.
— Ало? — каза Демарко.
— Какво си направил?! — изкрещя женски глас в ухото му. — Какво, дяволите да те вземат, си направил?!
— Кой се обажда?
— Адел Томлин, копеле мръсно! Предупредих ли те да не казваш на Хавиер, че сме говорили за него? А? Предупредих ли те?!
— Не съм го правил — отвърна Демарко. — Казах му само, че съм научил за връзката между него и „Дилейни Скуеър“, като съм проследил паричните потоци до консорциума на Кайманите. Изобщо не съм споменавал името ти.
— Как е разбрал тогава?
— Защо смяташ, че е разбрал?
— Снощи в къщата ми дойдоха двама мъже. Разбили са вратата и са влезли вътре около два през нощта, докато съм спяла. Измъкнаха ме от леглото и ми показаха снимка на жена с отрязан нос. С отрязан нос! Казаха ми, че ако говоря с още някого за Хавиер, ще заприличам на жената на снимката.
— Господи!
— Господи? Само това ли ще кажеш? Господи?!
— Виж, Адел, всичко ще се нареди. Ти си в безопасност. Цялата история с Кастро и Шон вече приключи. Само на никого повече не споменавай за Кастро.
— Откъде знаеш, че е приключила?
Тя рано или късно щеше да разбере за смъртта на Шон, така че той реши да й каже.
— Хора на Кастро са убили Шон. Снощи.
— О, боже!
— Но това означава, че историята е приключила. Кастро нищо няма да ти направи. Ако искаше, мъжете нощес нямаше да ти показват снимка. Щяха направо да те убият. Той ги е пратил просто да те сплашат.
— Но какво ще стане, ако някой друг отиде да говори с него за „Дилейни Скуеър“? Той пак ще си помисли, че аз съм източникът. Искам да кажа… о, боже, да беше видял лицето на онази жена!
— Адел…
— Трябва да се махам от тук. Трябва да намеря място, където да не може да ме открие. Ти ми съсипа живота, копеле мръсно!
Демарко понечи да й каже, че на света няма място, където Хавиер Кастро да не би могъл да я открие, но тя вече му бе затворила.
Демарко се върна пеша до „Парк Плаза“, отиде до редицата телефонни кабини и позвъни в офиса на Махоуни. Когато секретарката вдигна телефона, той каза:
— Мейвис, кажи на Махоуни да ми се обади колкото се може по-скоро. Спешно е, имам лоши новини. Ще ти продиктувам номера на един телефонен автомат. Дай го на Махоуни и му кажи също да ми се обади от автомат.
Мейвис не отговори няколко секунди, после попита:
— Заплашва ли го нещо?
Демарко не се съмняваше, че Мейвис, която работеше за Махоуни от трийсет години, беше влюбена в себичния корумпиран нещастник. И макар лично той да не смяташе, че нещо заплашва шефа му, като стимул тя да му свърши по-бързо работа, отвърна уклончиво: