— Може би.
След десет минути Махоуни му върна обаждането.
За да прикове от самото начало вниманието му, Демарко каза:
— Снощи Хавиер Кастро уби Шон Калахан и се опита да ми припише убийството му.
След което той му описа всичко, както се бе случило: как хората на Кастро го бяха упоили и довлекли в офиса на Калахан, как се бе събудил в ръка с оръжието на убийството, как за малко не го бяха заловили. Поне засега. Освен това Демарко му каза за случилото се с Адел Томлин, която в момента беше полудяла от ужас и твърдо бе решила да избяга, въобразявайки си, че Кастро няма да я открие. Реакциите на Махоуни, докато му разказваше всичко това, се свеждаха главно до псувни и възклицания.
Когато Демарко приключи, беше ред на Махоуни да състави цяло изречение:
— И какво смяташ да правиш сега?
— Какво смятам да правя? — повтори бавно Демарко. — Ако междувременно не ме арестуват, смятам да се метна на първия самолет за Вашингтон. Играта приключи, шефе. И всички загубиха освен ти и Хавиер Кастро.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сопна се Махоуни.
— Искам да кажа, че Елинор Добс не спечели. Тя гледа в една точка на стената и едва си спомня как се казва. Братята Макнълти не спечелиха. Отиват в затвора за десет години. Шон Калахан определено не спечели. Докато Хавиер Кастро ще изкара Господ знае колко милиона от „Дилейни Скуеър“.
— А каква беше тая шегичка, че и аз печеля?
— Ти получи всичко, което пожела. Искаше Калахан да плати за онова, което бе сторил с Елинор, и той плати… с живота си.
— Ей! Майната ти! — кресна Махоуни. — Не съм искал Калахан да бъде убит, нито съм те карал да провокираш Кастро по този начин. Всичко беше твоя идея, умнико!
Демарко понечи да каже, че изобщо не би се занимавал с Кастро, ако Махоуни не го бе притиснал, но знаеше, че нещата не стоят точно така. Идеята да изнудва Кастро всъщност си беше негова — не на Махоуни — и той можеше да вини единствено себе си за случилото се. Пое дъх и заяви:
— Прав си, шефе. Не биваше да го казвам.
Когато Махоуни не реагира на извинението му, той добави:
— Едно нещо, което можеш да направиш сега, е да изчакаш медиите да съобщят за смъртта на Калахан, след което да се обадиш на някого в бостънската полиция, да речем, на инспектор О’Рурк, и да го питаш какво знае за убийството. И в случай че това ме засяга, обади се да ми го съобщиш и аз ще взема самолета за някоя държава, която няма договор за екстрадиция със Съединените щати.
— Ще си помисля — отвърна Махоуни и затвори.
Демарко тръгна към асансьорите, за да се качи в стаята си и да започне да си събира багажа, когато телефонът му иззвъня. И този път беше непознат номер и той се запита дали Адел не е решила да му каже още нещо. Не беше тя.
— Тук е Фицджералд — каза мъжки глас.
Какво ли искаше пък той? Дали се обаждаше на Демарко, за да му съобщи, че Калахан е убит? Или за да му нареди да отиде в най-близкия полицейски участък и да се предаде доброволно? Той се оказа наполовина прав.
— Чу ли, че Шон Калахан е бил убит снощи?
— Какво?! — възкликна Демарко.
— Именно. Открит е в офиса си, с огнестрелна рана.
— Боже! Какво се е случило? Кой го е направил?
— Не знаем кой го е направил. Подаден е сигнал, някаква жена казала, че чула изстрели, сторило й се, че идват откъм офиса на Калахан, ние изпратихме патрулка и те откриха трупа.
— А коя е жената, подала сигнала?
— И това не знаем. Имала латино акцент, може да е някоя от чистачките на сградата, но те до една отрекоха да са чули изстрели. Казват, че били приключили с почистването на етажа два часа преди обаждането.
— Не можахте ли да проследите обаждането?
— Постъпило е от обществен телефон в бар на една пряка от офиса на Калахан, но никой не си спомня да е видял жена, която да прилича на латиноамериканка или пък на чистачка.
Мария нямаше явни латиноамерикански черти и определено не приличаше на чистачка, но Демарко се въздържа да попита дали никой в бара не бе забелязал блондинка със спиращо дъха тяло.
Той съзнаваше, че не бива да проявява прекалено любопитство, но реши да попита:
— А охранителните камери не са ли засекли някого?