— Не. Сградата е стара и има камери само в асансьорите, но някъде към седем снощи, около три часа преди сигнала до деветстотин и единайсет, някакъв човек с бейзболна шапка и тъмни очила напръскал със спрей лещите, като при това прикривал с длан долната част на лицето си.
— Не мога да повярвам! — възкликна Демарко, като същевременно си мислеше: слава богу!
— Е, негодник като Калахан, способен да постъпва с хора така, както постъпи с Елинор Добс, би трябвало да има много врагове. Между другото, ти къде беше към десет снощи?
— Аз ли? — попита невинно Демарко. — В стаята си в хотела. Бях обърнал няколко питиета в бара. Всъщност около седем се запознах с една мацка и си помислих, че ще ми излезе късметът, но тя имаше среща със сестра си. После се прибрах в стаята и гледах телевизия.
Той си каза, че ако го е уловила някоя от уличните камери, ще редактира версията си, че преди да се прибере в стаята си, е излязъл да се поразходи, но се молеше да не се стига дотам.
— Всъщност защо си още в Бостън?
— Шефът ми се кандидатира отново. Всеки път го прави. Помагам му с това-онова около кампанията. Утре се прибирам във Вашингтон.
Прибирам се, ако някой не ме арестува междувременно.
— Но Калахан не е единствената причина да ти звъня — продължи Фицджералд. — Преди да чуя за него, ми се обадиха братята Макнълти. Не знам защо. Допускам, че може да е било, понеже аз ти бях уредил срещата с тях в ареста и те не са знаели как другояче да се свържат с теб. Както и да е. Не знам кой от двамата е бил на телефона, Рей или Рой, но ми се стори, че човекът плачеше. Каза ми, че иска да се възползва от сделката, която си му предложил, и да свидетелства срещу Калахан. Аз го питах какво го е накарало да промени решението си и той ми каза, че чул, че имало официална политика да не слагат двама братя в един и същ затвор. Не знам кой му го е казал и дали изобщо е истина, но те са в ужас, че може да ги разделят. Реших, че е редно да ти го кажа, но междувременно чух за Калахан, така че сега сделката отпада.
Демарко не знаеше какво да каже; в този момент по-нататъшната съдба на Рой и Рей Макнълти беше последното, което го интересуваше. Той приключи разговора, като благодари на Фицджералд за съдействието и добави, че се надява никога повече да не го вижда.
Или може би Фицджералд добави последното.
Когато се качи в стаята си, Демарко с облекчение забеляза, че камериерката му бе оправила леглото, което означаваше, че чаршафите, в които бе спал, може би в този момент се перяха. Той тръгна към банята, когато женски глас зад гърба му каза:
— Здрасти, Джо.
Боже! Той извърна рязко глава, за да види източника на гласа. В креслото до прозореца седеше жена. Щорите бяха спуснати и тя се намираше в сянка, така че Демарко не можеше да види лицето й, но знаеше коя е. Запита се дали държи пистолет в ръка.
— Казах на камериерката, че съм ти съпруга — продължи Мария Васкес, — и тя ме пусна да вляза. Хората са прекалено доверчиви към красивите жени.
— Какво искаш? — попита той.
— Джо, защо смяташ, че не бе арестуван снощи за убийството на Калахан?
— Защото оплескахте работата и успях да се измъкна, преди да дойдат ченгетата.
Мария се усмихна и поклати глава.
— Хайде, хайде. Смяташ ли, че бих направила такава тъпа грешка? Причината да не бъдеш арестуван е, че господин Кастро не желаеше да бъдеш арестуван. Но кой би могъл да знае какво ни готви бъдещето? Кой знае какви свидетели биха могли да изникнат отнякъде и да кажат, че са те видели да излизаш от сградата? А и оръжието на убийството вече не е в онова казанче. Един от хората ми те проследи и го прибра. Би било много жалко, ако полицията претърси жилището ти във Вашингтон и го открие.
Известно време Демарко не отговори нищо, защото не се сещаше какво да каже.
— Какво искаш? — попита отново той.
— Да се убедя, че си разбрал посланието, Джо.
— И какво е то?
— Никога повече да не се месиш в плановете на господин Кастро. Ако го направиш, може да бъдеш арестуван за убийството на Калахан. Или пък господин Кастро да реши, че би било по-просто да ме прати и да приключа с теб, както приключих с Калахан. И още нещо: имам послание и за работодателя ти.
Мария се надигна от креслото. Докато седеше в най-тъмния ъгъл на стаята, той не бе успял да види лицето й. Сега го видя. Тя определено беше най-красивата жена, която някога бе срещал. Но при вида й Демарко изпитваше първосигнален ужас.