Демарко пристъпи в кабинета на Махоуни и го завари да пие бърбън, вперил мрачен поглед през прозореца.
— Как мина със Симс?
Без да обръща глава към него, Махоуни отвърна:
— Питах го дали наистина има „Пурпурно сърце“ и той в крайна сметка си призна всичко. Точно както си мислеше и Ема, че според него го е заслужавал и при първата си кампания, без много да му мисли, взел, че излъгал. След това просто трябвало да повтаря лъжата. Аз му казах да направи публично самопризнание, защото „Сърцето“ не е нещо, за което можем да се лъжем. Но му казах също, че когато това стане, аз ще съм там, плътно до него. И онзи човек, чийто живот е спасил, също ще бъде там, за да разкаже как Симс му се е притекъл на помощ и е получил наранявания, докато го е спасявал. А пък аз ще заявя, че Симс е порядъчен и смел човек, но просто е взел грешното решение в разгара на една напрегната кампания.
Махоуни пресуши чашата си и се извърна със стола, за да погледне Демарко в лицето.
— Но нищо подобно няма да се случи. Симс смята да подаде оставка. Каза ми, че няма желание да прекара остатъка от живота си, търпейки обидите и подигравките на своите опоненти. Нито пък да подлага жена си и децата си на подобно унижение.
— Смяташ ли да кажеш на някого, че Симс не е награждаван с „Пурпурно сърце“?
— Не. Не и ако подаде оставка. Освен това съм сигурен, че той никога повече няма да спомене за това. — Махоуни помисли малко и продължи: — Политиката в тази страна се изроди в касапница, мамка му. В едни други времена Симс щеше да си признае грешката и хората да му простят. Но не и днес.
Махоуни си наля още една чаша бърбън.
— И така, какви добри новини ми носиш като утеха, че току-що загубихме единствения избираем конгресмен демократ от Алабама?
Демарко го изгледа. Махоуни беше човек, изтъкан от противоречия, и той отдавна се бе отказал да го разбира.
— Всъщност имам една наистина добра новина — каза той и му съобщи за телефонния разговор, който току-що бе провел с Елинор Добс.
— Слава богу, че поне тя е добре — каза Махоуни. — Що се отнася до Калахан… Ако се въргаляш с прасета, няма как да не се окаляш.
Достойна епитафия за човек като Калахан.
После Демарко разказа на Махоуни за предупреждението, което бе получил от Кастровата амазонка: ако още веднъж се опита да досажда на Кастро, най-вероятно ще бъде натопен за убийството на Калахан. Реакцията на Махоуни бе:
— Дрън-дрън. Нищо не може да ти направи.
Лесно ти е на теб да говориш, помисли си Демарко.
— Освен това ми каза, че ако продължаваш да се занимаваш с Кастро, някои от приятелите му от картелите, които също са вложили пари в „Дилейни Скуеър“, може да се занимаят с теб.
— Така ли? — отвърна Махоуни.
О, не! По тона му Демарко веднага позна какво е намислил.
Махоуни посегна към телефона на бюрото си, натисна едно копче и каза:
— Мейвис, искам среща утре с шефа на Агенцията за борба с наркотиците. Някакви мексикански наркопласьори перат пари през строителен обект в Бостън, искам да ги видя обесени за топките.
Той остави слушалката и се обърна към Демарко.
— Ще им покажа как се заплашва член на Конгреса.
Демарко затвори очи и мислено се помоли: милостиви Боже, отърви ме от този луд човек! Даваше ли си сметка Махоуни, че, заяждайки се с Кастро, рискуваше и двамата да бъдат убити?
Епилог
Хавиер Кастро знаеше, че ще умре. Не знаеше само колко мъчителна ще бъде смъртта му. Каква ирония: да се моли да го застрелят в главата, вместо да го измъчват с часове. Куршум в черепа беше за предпочитане пред безкрайни изтезания, пред рязане на плътта парче по парче, докато накрая сърцето не се пръснеше, неспособно повече да издържа на вълните от нечовешка болка.
Той се намираше в някаква конюшня някъде в Мексико — и той не знаеше точно къде. Вътре имаше четири празни ясли, провесени от куки седла и юзди, бали сено, струпани покрай една от стените; пръстеният под беше застлан със слама. До стената беше облегната желязна вила; Хавиер се молеше да не влиза в употреба. Беше привързан с въже за стол, а китките му бяха стегнати в белезници зад гърба. Бяха му сложили белезниците преди шест часа и вече не усещаше пръстите на ръцете си. До двойната врата на конюшнята стояха на пост двама от бившите му бодигардове, оказали се предатели. Той седеше вече близо час в очакване — както предполагаше — да пристигне лудият му братовчед Пауло.