Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар
Пролог
Събота, 25 септември
Недалеч от долината на река Тюли, Зимбабве
Последните лъчи на слънцето изчезнаха и хиляди звезди заблещукаха колебливо на фона на тъмно небе над камениста, безплодна земя. Този район на Зимбабве беше отчайващо беден дори по ниските стандарти на нещастната страна. Почти никъде нямаше електрическо осветление през нощта, съвсем малко бяха павираните пътища, свързващи затънтените селца в южната част на Матабелеленд с широкия външен свят.
Внезапно в тъмнината се появиха фарове на кола и за миг осветиха клонаците на голи, изсъхнали дървета и издигащите се тук-там трънаци и рядка трева. Раздрънкан пикап „Тойота“ се клатушкаше по коларска пътека, спирачките му скърцаха, докато подскачаше по неравния терен. Привлечени от мигащите светлини, рояци насекоми прехвърчаха към пикапа и се блъскаха в прашното предно стъкло.
— Свинщина! — изруга тихичко Жил Феран, борейки се с волана.
Високият брадат французин се наклони намръщено напред, като се мъчеше да вижда през облака прахоляк и летящи бръмбари. Очилата му с дебели стъкла се плъзнаха надолу по носа. Нагласи ги с едната си ръка, докато с другата държеше волана, и отново изруга, след като пикапът едва не излезе от криволичещата пътека.
— Вече трябваше да сме напуснали Булавайо — измърмори той на крехката жена с посивяла коса до него. — Този така наречен път е повече от лош дори на дневна светлина, а сега е кошмарен. Така ми се иска самолетът да не беше закъснял толкова.
Сузън Кендъл сви рамене.
— Ако желанията бяха риби, Жил, досега всички да сме пукнали от отравяне с живак. Проектът ни изисква да доставим новите семена и инструменти, които ни изпратиха, а когато служиш на Мама, трябва да се примиряваш с неудобствата.
Феран се намръщи и си пожела за хиляден път досадната американка да престане да го поучава. И двамата бяха активисти ветерани от световното Движение на Лазар, което се бореше да спаси Земята от безумната алчност на ненаситния глобален капитализъм. Излишно е да се държи с него като досадна учителка.
Дългите светлини на пикапа очертаха силуета на познатите скали край пътя. Французинът въздъхна с облекчение. Наближаваха мястото, закъдето се бяха запътили — малко селце, което Движението на Лазар взе под крилото си преди няколко месеца. Не си спомняше истинското име на селцето. Първото нещо, което двамата с Кендъл направиха, бе да го преименуват на Кусаса (Утре) на местния диалект ндебеле. Името много му подхождаше или поне така се надяваха. Жителите на Кусаса се съгласиха с промяната, както и да приемат помощта на Движението и да се върнат към природосъобразното и екологично земеделие. И двамата активисти вярваха, че с дейността си тук ще сложат началото на възраждането на органичното африканско земеделие — възраждане, основано на пълното отричане на западните токсични пестициди, химически торове и опасни генномодифицирани култури. Американката бе убедена, че нейните пламенни речи са спечелили възрастните в селото. Феран, по природа склонен към цинизъм, подозираше, че щедрите парични дарения на Движението бяха повлияли повече. Няма значение, мислеше си той, целта в този случай ще оправдае средствата.
Пикапът излезе от пътеката и продължи към струпани една до друга ярко боядисани колиби, бараки с тенекиени покриви и оградени кошари за добитъка. Заобиколено от малки ниви, селото Кусаса бе разположено в плитка долина между заоблени хълмове и високи храсталаци. Феран спря пикапа и натисна леко клаксона.
Никой не дойде да ги посрещне.
Той изключи двигателя, но остави фаровете да светят. За миг остана неподвижен, ослушваше се. Чуваше се само лаят на селските кучета. Почувства как косата му настръхва.
Сузън се намръщи.
— Къде ли са се дянали?
— Не знам.
Феран се измъкна внимателно иззад волана. Досега десетки развълнувани мъже, жени и деца трябваше да са ги наобиколили — усмихнати, доволни от натъпканите в каросерията на тойотата издути чували със семена и чисто нови лопати и гребла. Но не се забелязваше никакво оживление сред колибите на потъналото в мрак село.
— Има ли някой там? — провикна се французинът. После се пробва на местния език ндебеле: — Литшоне няни. Добър вечер.
Само кучетата залаяха по-силно срещу нощното небе.
Феран потръпна. Наведе се и погледна вътре в пикапа.
— Нещо не е наред, Сузън. Трябва да се свържеш с нашите хора. Веднага. За всеки случай.