В действителност нещата стояха точно обратното. В света на нанотехнологията човешките същества бяха източник на опасности и зарази. Люспичка от кожа, фоликула от човешки косъм, издишани частици влажен дъх при най-обикновен разговор или при кихане — всичко това можеше да нанесе големи поразии върху състава на наночастиците чрез изпускане на мазнини, киселини, алкиди и ензими, които да провалят производствения процес.
За щастие по-голямата част от работата можеше да се свърши дистанционно извън камерата и помещенията за контрол и подготовка на моделите. Роботи, контролирани чрез компютри, мобилни апарати и други нововъведения до голяма степен намаляваха нуждата от човешко присъствие в стерилните помещения. Високото ниво на автоматизация в лабораториите на института „Телър“ беше една от най-популярните новости, тъй като даваше на учените много повече свобода на движение, отколкото в други обекти.
Смит мина през лабиринта от бюра във външното помещение и се отправи към д-р Филип Бринкър, старши научен сътрудник на „Харкорт Биосайънсис“. Високият, блед и тънък като върлина учен бе обърнат с гръб към входа и разглеждаше с голямо внимание образите, възпроизвеждани от сканиращия електронен микроскоп, така че изобщо не усети как Джон се приближава.
Главният асистент на Бринкър, д-р Рави Парих, обаче бе нащрек. По-ниският на ръст и мургав молекулярен биолог го забеляза. Тъкмо отвори уста да предупреди шефа си и веднага я затвори с усмивка, след като Смит му намигна и даде знак да мълчи.
Джон застана на две крачки зад двамата изследователи, без да мърда.
— По дяволите, добре изглежда, Рави — каза Бринкър, все още наблюдаващ образа върху екрана пред него. — Човече, обзалагам се, че нашият любим шпионин от МО ще се преклони пред нас, като види това.
Този път Смит не се опита да скрие смеха си. Бринкър винаги го наричаше шпионин. За учения от „Харкорт“ това беше шега, нещо като закачка за ролята на Смит като наблюдател на Пентагона, но Бринкър нямаше ни най-малка представа колко близо бе до истината.
Всъщност Смит бе много повече от военнослужещ и учен. От време на време той изпълняваше задачи на свръх секретна разузнавателна група — Първи секретен отдел, който бе на пряко подчинение на президента. Първи секретен отдел работеше под прикритие, при това толкова дълбоко, че никой от Конгреса и от бюрокрацията във военното разузнаване не знаеше за съществуването му. За щастие работата на Джон в Института бе изцяло научна.
Смит се наведе и погледна през рамото на Бринкър.
— Е, Фил, кое точно ще ме накара да боготворя земята под краката ти?
Изненадан, Бринкър подскочи.
— Исусе! — той бързо се обърна. — Полковник, ако още веднъж ми скроиш този номер, кълна се в Господа, че ще падна мъртъв пред теб. Как ще се почувстваш тогава?
— Ще ми е мъчно, предполагам — каза Смит и се засмя.
— Без съмнение — недоволно отвърна Бринкър. После се оживи. — Но след като не умрях въпреки усилията ти, можеш да хвърлиш едно око на онова, което двамата с Рави сътворихме днес. Наслади се на все още непатентования нанофаг „Модел две Бринкър-Парих“, който атакува ракови клетки, опасни бактерии и други гадости… е, през повечето време.
Смит се доближи и заразглежда внимателно уголемения черно-бял образ на монитора. Той представляваше сферична полупроводникова обвивка, натъпкана отвътре с най-различни сложни молекулярни структури. От индикатора в единия край на екрана разбра, че наблюдава механизъм с диаметър едва двеста нанометра.
Смит вече познаваше общата концепция на изследователския екип от „Харкорт“. Бринкър, Парих и останалите бяха насочили усилията си към създаване на медицински наномеханизъм — „нанофаг“, както го наричаха, — който да издирва и унищожава ракови клетки и болестотворни микроорганизми. Вътрешността на сферата, която разглеждаше, явно бе пълна с биохимични вещества — като фосфатидилзерин и други ко-стимулаторни молекули, чиято функция бе или да накарат клетките мишени да се самоубиват, или да ги маркират за унищожаване от собствената имунна система на организма.
Техният „Модел едно“ се провали при първите опити върху животни, тъй като самите нанофаги бяха унищожени от имунната система, преди да започнат своята работа. Оттогава изпробваха различни конфигурации и материали, опитвайки се да намерят комбинацията, неуловима за естествените защити на организма. От месеци магическата формула им се изплъзваше.