— Точно така — потвърди Бринкър. — Без уникалния химичен сигнал нанофагът не се активира.
Парих не бе толкова сигурен.
— Има малък риск — предупреди той. — Винаги има известен процент на грешка в нанофага.
— Което означава, че понякога защитният слой не се образува както трябва? Или сензорът пропуска, или улавя грешен сигнал? Или се задействат други биохимични вещества от вътрешността на нанофага?
— Нещо такова — каза Бринкър. — Но процентът на грешка е много малък. Невероятно малък, почти нулев. — Той сви рамене. — Освен това тези неща са програмирани да убиват ракови клетки и болестотворни бактерии. На кой му пука, ако някои се заблудят и се помотаят минута — две.
Смит повдигна вежди скептично. Сериозно ли говореше Бринкър? Малък риск или не, главният изследовател на „Харкорт“ звучеше доста небрежно. Добрата наука бе изкуството да полагаш неимоверни усилия. Тя не допускаше пренебрегване на потенциалните рискове за сигурност, независимо колко нищожни са те.
При вида на изражението му ученият се разсмя.
— Не се коси, Джон. Не съм луд. Е, не съвсем. Държим под строг контрол нашите нанофаги. Те са добре и правилно структурирани. Освен това Рави е до мен през цялото време. Разбра ли?
Смит кимна.
— Просто проверявам, Фил. Ако искаш, го отдай на моята подозрителност, нали съм шпионин.
Бринкър му пусна широка усмивка. После погледна лаборантите, които стояха до различните конзоли и монитори.
— Всички ли са готови?
Всички вдигнаха по един палец.
— Добре — каза Бринкър. Очите му блестяха от възбуда.
— Първи експеримент върху опитен жив организъм с нанофаг „Модел две“. Три, две, едно… сега!
— Нанофагите освободени — измърмори единият от лаборантите, наблюдавайки кутията.
За няколко минути сякаш не се случваше нищо. Здравите мишки тичаха насам-натам напосоки. Болните стояха на място.
— АТР енергиен цикъл завърши — обяви накрая друг лаборант. — Жизненият цикъл на нанофага завършен. Опитът с живите организми завършен.
Бринкър пое дълбоко дъх и погледна към Смит триумфално.
— Ето, полковник. Сега ще упоим рошавите приятелчета, ще ги отворим и ще проверим какъв процент от раковите клетки е унищожен. Ако питате мен, мисля, че ще сме близо до стоте процента.
Рави Парих продължаваше да наблюдава мишките. Изведнъж се намръщи.
— Мисля, че имаме издънка, Фил — каза той тихичко. — Погледни опитен обект пет.
Смит се наведе, за да види по-добре. Мишка номер пет бе една от най-здравите в контролната група. Тя се движеше особено, блъскаше се в останалите животинки, отваряше уста и я затваряше бързо. Изведнъж падна на една страна, поразена от явна агония, и застина.
— Мамка му! — викна Бринкър, зяпнал невярващо умрялата мишка. — Това не го очаквахме.
Джон Смит се намръщи, решавайки на мига да провери отново процедурите за сигурност на „Харкорт Биосайънсис“. Дано да бяха толкова строги, колкото твърдяха Парих и Бринкър, и онова, което уби здравата мишка, да си остане заключено вътре в тази лаборатория.
Наближаваше полунощ.
На километър и половина на север светлините на Санта Фе озаряваха в топъл жълт цвят ясното и студено нощно небе. На последния етаж прозорците върху фасадата на института „Телър“ светеха зад спуснатите щори. Прожектори, закачени на покрива, пускаха дълги черни сенки през двора. Покрай северния край на оградата ниските борове и хвойнови дървета бяха потопени в мрак.
Паоло Понти се промъкна по-близо до оградата през високата изсъхнала трева. Той лазеше по земята, като внимаваше да не излезе от сянката, където черната му фланела и тъмни джинси го правеха почти невидим. Италианецът беше на двадесет и четири години, строен и атлетичен. Преди шест месеца, уморен от живота си на студент, живеещ от помощи, се присъедини към Движението на Лазар.
Движението даде смисъл на живота му и цел, изпълни го с емоции, каквито не бе сънувал. Първоначално тайната клетва, която положи, да опазва Майката Земя и да унищожава враговете й, му се стори мелодраматична и смешна. След това обаче Понти прегърна целите и идеите на Движението със страст, която изненадваше всички, които го познаваха, както и самия него.
Паоло погледна през рамо и забеляза смътната фигура, която пълзеше отзад. Запозна се с Одри Кравиц на митинг на Движението на Лазар в Щутгарт преди няколко месеца. Двадесет и една годишната американка пътуваше из Европа — подарък от родителите й по случай нейното дипломиране. Отегчена от музеите и църквите, тя отиде на митинга от скука. Но тази прищявка промени целия и живот, след като Паоло я вкара в леглото си, а после и в Движението.