Италианецът се обърна, усмихвайки се самодоволно. Одри не беше красива, но притежаваше формите, които трябваше да притежава една жена. Още по-важно, нейните богати и наивни родители й даваха щедра издръжка, която осигури самолетните билети за нея и Паоло до Санта Фе за участие в протеста срещу нанотехнологията и покварения американски капитализъм.
Паоло допълзя внимателно до оградата. Погледна през телената мрежа. Кактусите, избуялият пелин и дивите цветя, засадени там да разнообразят пейзажа в сухата местност, щяха да послужат като прикритие. Погледна светещия циферблат на часовника си. Следващата патрулна обиколка на охраната на института щеше да е най-рано след час. Идеално.
Италианският активист отново докосна оградата, този път стисна с пръсти металните връзки да провери здравината им. Кимна, доволен от откритието си. Ножиците за тел, които носеше, щяха да свършат работа.
Дочу силен пукот зад себе си — звук като при кършене на дебел клон от силни ръце. Понти се намръщи. Понякога Одри се мъкнеше с грациозността на болен от артрит хипопотам. Той обърна глава и погледна през рамото си, за да й се скара.
Одри Кравиц лежеше извита на една страна сред високите бурени. Главата й се бе отпуснала под ъгъл, очите широко отворени и замръзнали завинаги от ужас. Вратът й бе счупен. Тя беше мъртва.
Стреснат, Паоло Понти се надигна и седна на земята. В първия миг не можа да разбере какво става. Отвори уста да извика… и огромна ръка го сграбчи за лицето, изви назад главата му, заглушавайки вика му. Последното, което младият италианец усети, бе непоносима болка от забито леденостудено острие дълбоко в гърлото му.
Високият кестеняв мъж измъкна бойния нож от гърлото на мъртвия и го избърса в гънките на черната фланела на Понти. Зелените му очи блестяха.
Огледа се да види къде лежи момичето, което уби преди това. Две облечени в черно фигури ровичкаха из раницата, която момичето тътреше след себе си.
— Е?
— Какво очакваш, Прайм? — дочу дрезгав шепот. — Екипировка за катерене, спрейове с флуоресцентна боя. И знаме на Движението на Лазар.
Зеленоокият мъж поклати учудено глава.
— Аматьори.
Един от хората му коленичи до него.
— Какви са заповедите?
Гигантът сви рамене.
— Почистете тук. После заровете телата на друго място, където да ги открият.
— Скоро ли трябва да ги открият или по-късно? — попита мъжът тихичко.
Едрият оголи зъбите си в мрака.
— Утре сутринта.
Четвърта глава
Сряда, 13 октомври
„Предварителният анализ показва, че няма замърсяване в първите четири химични бани. Данните за температурата и рН също са в очакваните норми…“
Джон Смит се облегна назад и прочете онова, което току-що бе написал. Очите му се затваряха. Стоя буден почти през цялата предна нощ, преглеждайки биометричните формули и процесите за изграждане на нанофага с Фил Бринкър, Рави Парих и останалите от екипа. Засега грешката, която провали първия експеримент с нанофаг „Модел две“, им убягваше. Изследователите на „Харкорт Биосайънсис“ вероятно още се мъчеха, проверявайки отново и отново разпечатките и данните от теста. След по-малко от четиридесет и осем часа президентът щеше да пристигне, за да похвали както тяхната работа, така и на останалите лаборатории в института „Телър“, и напрежението бе огромно. Никой от корпорацията „Харкорт“ не искаше в медиите да се появят снимки на тяхната нова технология „за спасяване на човешкия живот“, която убива мишки.
— Сър?
Джон Смит се дръпна от монитора на компютъра, сдържайки раздразнението си, че го прекъсват.
— Да?
Набит мъж със сериозно изражение, облечен в тъмносив костюм, закопчана до горе риза и вратовръзка в убито червено, стоеше на прага на вратата в малкия му кабинет. Той погледна ксерокопирания лист, който държеше.
— Вие ли сте д-р Джонатан Смит?
— Аз съм — отговори Смит. Изправи тялото си на стола и забеляза леката издутина от кобур под сакото на мъжа. Беше странно. Само униформените служители от охраната имаха право да носят огнестрелно оръжие в района на института. — А вие кой сте?
— Специален агент Марк Фароус, сър. От „Сикрет Сървис“.