Това обясняваше скритото под мишницата оръжие. Смит се поуспокои.
— Какво мога да направя за вас, агент Фароус?
— Страхувам се, че трябва да ви помоля да напуснете кабинета си за малко, докторе. — Фароус се усмихна неспокойно, очаквайки следващия въпрос. — Спокойно, сър, не сте арестуван. Аз съм от отряда за защита. Тук сме да направим проверка на сигурността.
Смит въздъхна. Научните институти ценяха президентските визити, защото в повечето случаи те увеличаваха тяхната популярност в национален мащаб, а и прибавяха нещо към финансите. Но не можеше да се заобиколи фактът, че създаваха огромни неудобства. Проверки за сигурност като тази, претърсване за взривни устройства, потенциални скривалища за убийци и други опасности винаги разстройваха работата на лабораториите.
От друга страна, Смит знаеше, че в задълженията на „Сикрет Сървис“ влиза да опазят живота на президента. За агентите, на чиито плещи падаше тази задача, охраняването на президента в подобна масивна сграда, натъпкана с токсични химикали, контейнери под високо налягане и високоволтово електричество, достатъчно да захранва малък град, бе истински кошмар.
Ръководството на института вече бе предупредило, че предстои щателна проверка от „Сикрет Сървис“. Очакваше се, че тя ще стане на следващия ден — преди пристигането на президента. Растящото множество от протестиращи отвън явно бе накарало „Сикрет Сървис“ да действа по-рано.
Смит стана, взе си якето от облегалката на стола и последва Фароус в коридора. Десетки учени, лаборанти и служители от администрацията минаваха на върволици, повечето с преносими компютри в ръце, за да продължат работата си, докато „Сикрет Сървис“ им позволи да се върнат на работните си места.
— Молим персонала на института да почака в бюфета, докторе — каза учтиво Фароус и посочи натам. — Проверката наистина няма да продължи дълго. Не повече от час, надявам се.
Беше около единадесет часа преди обяд. Перспективата да стои в претъпкания бюфет някак си не допадаше на Смит. И без това бе затворен вътре от доста време, а и човек трудно може да диша пречистен въздух и да се налива с кафе часове наред, без да се нервира. Обърна се към агента.
— Ако ви е все едно, предпочитам да подишам чист въздух.
Агентът от „Сикрет Сървис“ протегна ръка да го спре.
— Съжалявам, сър, но не ми е все едно. Заповедите ни са много ясни. Всички служители на института отиват в бюфета.
Смит го изгледа мрачно. Той нямаше нищо против да остави хората на „Сикрет Сървис“ да си вършат работата, но нямаше да им позволи за нищо на света да му нареждат какво да прави. Изчака, докато мъжът махна ръката си от ръкава на коженото му яке, и каза:
— В такъв случай заповедите ви не важат за мен, агент Фароус. Аз не работя в института „Телър“.
Смит отвори портфейла си да му покаже военната си карта за самоличност.
Фароус я погледна. Повдигна вежди.
— Значи сте от армията, подполковник? Аз пък ви мислех за учен.
— И двете съм — отговори Смит. — Изпратен съм от Пентагона. — Той посочи с глава към листа, който мъжът все още държеше в ръка. — Честно казано, съм учуден, че тази подробност не е отразена във вашия списък.
Фароус повдигна рамене.
— Явно някой е пропуснал. Случва се. — Допря радиостанцията до ухото си. — Изчакайте да изясня това с моя началник.
Смит кимна. Всеки отряд на „Сикрет Сървис“ се командваше от отговорен специален агент. Той изчака търпеливо, докато Фароус обясняваше ситуацията на своя началник.
Най-после мъжът му махна с ръка.
— Можете да вървите, полковник. Но не се отдалечавайте много. Ония ненормалници от Движението на Лазар в момента са в лошо настроение.
Смит мина покрай него и се озова в огромното фоайе. Вляво от него едно от трите стълбища на сградата водеше към втория етаж. Вратите от двете страни бяха на кабинетите на администрацията. На отсрещната страна на фоайето мраморен парапет, висок до кръста, отделяше кабинките за регистриране на посетителите и за информация. Вдясно двете крила на дървената входна врата зееха отворени.
След като излезе през нея, по широко стълбище с пясъчен цвят стигна до широката алея за автомобили. Два огромни джипа с табелки на американското правителство бяха паркирани в единия край на алеята, вдясно от стълбите. Втори цивилен агент на „Сикрет Сървис“ стоеше до входа и наблюдаваше фоайето и паркираните отпред автомобили. Носеше слънчеви очила и държеше страховит на вид деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“ МР5. Извърна леко глава и изгледа Смит, който мина покрай него, но после се върна към задълженията си.