— Добра работа, Ранди. Наистина отлична работа.
После се огледа с безпокойство.
— А къде се дяна Джон?
Четиридесет и осма глава
Смит затича към четиримата въоръжени мъже, които вървяха край самолета, който се носеше с грохот по пистата. Все още се движеха на двойки. Във всеки момент двама от тях бяха залегнали, готови да стрелят, за да осигурят прикритие на другарите си. Вниманието им бе съсредоточено главно към мястото на стрелбата около хеликоптера „Блек Хок“, но без съмнение скоро щяха да го забележат.
Някъде дълбоко в подсъзнанието си Смит разбираше, че фронталната атака беше изключително глупава форма на самоубийство, но яростно отхвърли колебанията. Не разполагаше с друга възможност. Трябваше да удари тази вражеска група бързо, преди да го забележат и да го убият.
Единственият възможен вариант срещу тези мъже бе да поеме инициативата и да я задържи. Тяхната тактика показваше, че са професионалисти, вероятно наемни войници ветерани, привлечени да вършат мръсната работа на Номура. При престрелка Смит вероятно щеше да ликвидира един или дори двама, но ако опиташе да се пребори с четиримата наведнъж, просто щеше да е един бърз начин да умре. Той съзнаваше, че присъствието на третия от групата „Хораций“ го подтикваше към това безразсъдство.
Вече два пъти Смит се изправи срещу тези силни и опасни убийци. И при двете схватки имаше късмета да се измъкне жив, но не можеше вечно да се осланя на съдбата.
Този път трябваше сам да си осигури късмета, а това означаваше да се възползва от всяка възможност.
Той продължи да тича, прескачайки високата трева покрай източния край на пистата. Разстоянието между него и движещия се самолет и четиримата мъже се скъсяваше бързо, тъй като се движеха един срещу друг с нарастваща скорост.
Двеста и петдесет метра. Двеста. Сто и петдесет. Джон чувстваше как белите му дробове се напрягат до краен предел. Той свали карабината Д-4 от рамото си и затича още по-бързо.
Сто метра.
Самолетът бръмчеше срещу него. Сега се въртяха и четиринадесетте му перки, режейки въздуха на искрящи кръгове.
Сега!
Смит натисна спусъка на карабината. Стреляше с къси откоси, като едновременно се движеше, насочвайки куршумите през пистата към изненадания враг. Парчета асфалт и снопове трева хвърчаха във въздуха.
Те залегнаха и отвърнаха на стрелбата.
Джон сви наляво, отдалечавайки се на зигзаг от пистата. Куршуми късаха трева и свистяха покрай главата му. Той се хвърли напред на земята, направи кълбо и пак скочи на крака, след което продължи да тича. Отново стреля, после сви надясно.
Край него продължаваха да летят куршуми, заплашвайки всеки момент да го разкъсат. Един мина на косъм от лицето му. Нажежените газове, които го следваха, изблъскаха главата му назад. Друг рикошира от бронираната жилетка и го събори на тревата. Обезумял, Смит се претърколи, чувайки как куршумите обсипваха земята зад него.
Посред стрелбата той долови дебел глас, който даваше гневни заповеди откъм другия край на пистата. Последният Хораций инструктираше хората си какво да направят.
И тогава стрелбата най-неочаквано спря.
В тишината Джон внимателно повдигна глава. Усмихна се леко от облекчение. Както очакваше, самолетът, който все още се търкаляше към предварително програмираното място за излитане, застана между него и мъжете, опитващи се да го убият. За един кратък миг те нямаше да могат да стрелят срещу него, не и без да рискуват да ударят своя скъпоценен апарат.
Но Джон знаеше, че това самоналожено прекратяване на огъня няма да трае дълго.
Смит се изправи на крака и приведен ниско към земята тръгна на заден ход, като се опитваше да не изостава от гигантския самолет, който бавно набираше скорост. Той надникна под огромното крило, оглеждайки се за някакъв признак на движение по пистата.
За миг погледът му улови бягащи бойни обувки през тесните процепи между петте колесника, аеродинамичния корпус и гнездата за товарите. Двама от стрелците тичаха през широката настилка, заобикаляйки безпилотната машина, за да си осигурят видимост за стрелба.
Джон продължи да върви назад с карабината в ръце и пръст на спусъка. Той издиша, усещайки как пулсът му бие в ушите. Хайде, подканяше той наум тичащите мъже, сбъркайте.
И те сбъркаха.
Нетърпеливи или свръх самоуверени, или по заповед на кестенявия гигант двамата стрелци излязоха на открито.