Смит откри тутакси огън, обсипвайки с куршуми двамата изненадани мъже. Карабината отскачаше в ръцете му. Празни гилзи хвърчаха от оръжието и дрънчаха върху асфалта. На петдесет метра пред него двамата мъже изпищяха и се проснаха в тревата, разкъсани от множеството 5,56-милиметрови куршуми.
И тогава Смит почувства серия от удари като с чук върху гърдите си и от дясната страна. Каскадата от болезнени рикошети от бронираната му жилетка го завъртя в полукръг и го повали на колене. Някак си успя да задържи карабината.
Погледът му се замъгли от болка.
Напрягайки се, той видя само на четиридесет метра от себе си високия зеленоок мъж да се взира в него със студена усмивка и насочено дуло на автомата си. В този миг Джон осъзна, че е допуснал грешка. Последният Хораций беше изпратил на гибел двама от собствените си хора, за да привлекат към себе си огъня, както играчът на шах жертва пешките, за да спечели превъзходство в позицията. Докато Джон ги убиваше, огромният мъж бе заобиколил зад движещия се безпилотен летателен апарат, за да удари откъм фланга.
И сега Смит нямаше какво да направи, за да се спаси.
Все още ухилен, зеленоокият повдигна леко оръжието си, целейки се в незащитеното чело на Смит. Точно встрани от пистата замъгленият му поглед долови движещия се самолет, натъпкан с пластмасовите цилиндри със смъртоносния товар.
Част от мозъка на Джон бе парализиран от тих ужас пред приближаващата смърт. Той направи всичко възможно да пренебрегне примитивния страх, напъвайки се да чуе какво му диктува по-разумната и по-хладнокръвна част от мозъка му.
Вятърът, казваше тя.
Вятърът е източен.
Без да мисли повече, Смит се хвърли встрани, натискайки едновременно спусъка на карабината бързо, колкото можеше.
Д-4 изтрещя многократно, отскачайки все по-високо с всеки изстрел, докато Джон изпразни онова, което бе останало в пълнителя от тридесет патрона. Куршумите обсипаха огромния летателен апарат, пробиха дупки във фибровъглеродния корпус и пластмасовата повърхност и направиха на пух и прах бордовите компютри, контролните кабели и перките.
Безпилотният самолет се разтресе под напора на летящите с огромна скорост куршуми. Той започна да се отклонява на запад, излизайки бавно от пистата.
Търс наблюдаваше последните отчаяни действия на тъмнокосия американец без съжаление и притеснение. Едното ъгълче на устата му се изкриви в хищническа усмивка. Беше същото като да гледаш ранено животно, което се удря в капан. Доставяше му огромна наслада. Стоеше, без да мърда от мястото си, а само следеше жертвата си с цевта на оръжието и чакаше оптичният мерник да се установи на главата й. Не обръщаше внимание на куршумите, които свистяха вдясно от него. От подобно разстояние американецът не можеше дори да мечтае да го улучи без оптични уреди.
Но изведнъж дочу бръмченето на четиринадесетте електромотора на безпилотния самолет, които сменяха мощността си. Някои започнаха да се давят, други прекъсваха и пак тръгваха, останали без постоянно захранване. Парчета от пластмаса и фибровъгледорд се посипаха по пистата.
Търс видя как гигантският самолет се носи срещу него, отклонявайки се изцяло от курса. Той се ядоса. Последният номер на американеца едва ли щеше да спаси живота му, но повреждането на един от трите незаменими летателни апарата щеше да вбеси Номура.
Внезапно Търс се облещи невярващо в тънкостенните пластмасови цилиндри, закрепени по огромното крило, забелязвайки за първи път дупките с груби ръбове под формата на звезда върху много от тях. В същия миг той усети как смъртоносният източен вятър гали нежно лицето му. Зелените му очи се разшириха от ужас. Парализиран от страх, Търс заотстъпва назад. Пушката се изплъзна от треперещите му ръце и издрънча на асфалта.
Кестенявият мъж изстена на глас. Той вече усещаше как нанофагите от четвърти стадий работят вътре в тялото му. Милиарди от чудовищните механизми навлизаха дълбоко в белите му дробове и разпространяваха отровите си с всяко вдишване. Плътта под дебелите прозрачни ръкавици почервеня, мускулната тъкан се излющи, а сухожилията и костите се раздробиха.
Двамата оцелели мъже от екипа му, които бяха защитени временно от противогазите, го наблюдаваха от заетите стрелкови позиции с разширени от ужас очи. Те се изправиха и започнаха да отстъпват.
Търс повдигна отчаяно измъченото си лице в безмълвен зов.
— Убийте ме — прошепна той, като изрече с мъка думите, тъй като езикът му се раздробяваше на парчета. — Убийте ме! Моля ви!