Изпаднали в паника от гледката, те хвърлиха оръжията и побягнаха към океана.
Надавайки вик след вик, последният Хораций се преви на две, съсипан от непоносимата и нестихваща болка, докато нанофагите го изяждаха жив отвътре.
Смит побягна на север по пистата максимално бързо въпреки умората и ужаса от онова, което стори. Стискаше здраво зъби, за да преодолее болката от счупените ребра под бронираната жилетка. Спъна се веднъж, изруга тихичко и продължи напред.
Тичай, Джон, подканяше се той. Тичай, иначе ще умреш.
Не се обърна нито веднъж. Познаваше ужасната гледка, която щеше да види. Известен му бе кошмарът, който предизвика умишлено. Досега облакът от нанофаги се бе разпространил на запад по целия южен край на летището, носен от вятъра към Атлантическия океан.
Смит доближаваше хеликоптера „Блек Хок“. Роторите все още се въртяха бавно. Отскубнати стръкчета трева и изгорели газове се носеха мързеливо из въздуха около чакащата машина. Питър и Ранди го видяха да идва. Притеснението изчезна от физиономиите им и те се втурнаха да го посрещнат с усмивки на облекчение.
— Качвайте се! — изкрещя Джон, махайки им да се връщат в хеликоптера. — Да потегляме веднага!
Питър кимна мълчаливо. Той забеляза как безпилотният самолет се носеше извън пистата безконтролно. Веднага разбра какво се е случило.
— Дай ми трийсет секунди, Джон! — викна той.
Англичанинът се метна обратно в хеликоптера и се настани върху пилотската седалка. Ръцете му зашариха по контролното табло, индикаторите светнаха един след друг. Доволен, той завъртя дросела и включи двигателите на пълна мощност. Роторите се завъртяха по-бързо.
Смит се спря за миг до отворената врата на отделението за войници. Той забеляза, че лявата ръка на Ранди е счупена, а лицето й бледо и изкривено от болка.
— Много ли си зле? — попита той.
Тя се усмихна.
— Адски болки, но ще оживея. После ще си играеш на доктор.
Преди още да успее да реагира, тя му хвърли кръвнишки поглед.
— И без умни забележки. Чу ли?
— Чух — отвърна Смит тихо, прикривайки собствената си болка от нараняванията. Очите му се спряха на другите двама пътници в хеликоптера. Той разпозна Хидео и Джинииро Номура по снимките, които му бе изпратил Фред Клайн толкова отдавна в Санта Фе. Толкова отдавна, помисли си той. Преди шест дни. Цяла вечност.
Ранди се отпусна на седалката срещу Хидео с гръб към кабината. Тя закрепи карабината в скута си, като внимаваше смъртоносното дуло да сочи право към сърцето му. Джон седна до нея.
— Дръжте се здраво! — викна Питър от кабината. — Тръгваме.
Двигателите забучаха, хеликоптерът се понесе напред по пистата и се отлепи от земята. Още докато се издигаше, се обърна и полетя далеч от летището.
Четиридесет и девета глава
На сто метра Питър задържа височината. Тя бе достатъчна, за да се предпазят от облака нанофаги, който обгръщаше комплекса и летището на „Номура Фарматек“. Или поне се надяваше да е така. Той се намръщи, напомняйки си, че между надеждата и абсолютната сигурност има известна разлика. Издигна машината още тридесет метра.
Вече по-спокоен, Питър наклони леко хеликоптера и той се понесе над осеяната с трупове писта. После погледна през рамо към отделението за войниците.
— Сега накъде, Джон? — попита той. — След първия самолет на нашия приятел Лазар ли? Онзи, който се изплъзна?
Смит поклати глава.
— Не още — той измъкна празния пълнител от автоматичната карабина и пъхна нов. — Има още едно-две неща, които трябва да свършим тук.
Джон стана от седалката и легна по корем върху пода на хеликоптера, насочвайки карабината Д-4 през отвора на вратата.
— Дай ми видимост към третия самолет, Питър — викна Смит. — Той все още се опитва да излети на автопилот.
В отговор Питър наклони хеликоптера и го върна обратно в южна посока. Смит се подаде още малко навън, а огромният летателен апарат му се видя още по-голям през оптичния мерник. Той натисна спусъка и изпрати серия насочени изстрели срещу самолета, който продължаваше да се движи по пистата. Карабината отскачаше от рамото му.
Хеликоптерът UH-60L прелетя с грохот покрай самолета, зави рязко и се върна обратно, очертавайки пълна окръжност.
Джон отново презареди карабината с последния пълнител. Д-4 бе готова за стрелба.
Хеликоптерът направи още един завой, полетя на север, върна се обратно за ново преминаване. Смит погледна надолу. Надупчен с тридесет куршума 5,56-милиметра, третият самолет сега стоеше неподвижно върху настилката. Цели секции от единственото дълго крило липсваха, раздробени от многобройните удари. Фрагменти от кутиите на двигателите и цилиндрите с нанофаги бяха разхвърляни по асфалтовата настилка зад изпотрошения апарат.