Питър издигна още своя „Блек Хок“. Главата и дробовете го боляха и той усещаше как изпитва все по-големи трудности да се концентрира. Зрението му се замъгли леко в периферията. Мигаше усилено, за да изчисти погледа си.
Алтиметърът показваше вече четири хиляди и двеста метра. На тази височина над земята роторите на хеликоптера не можеха да осигурят нормалното издигане, скоростта също се забавяше. Четири хиляди и петстотин метра. Гигантският апарат продължаваше да лети над тях, измамно близо, но все още извън техния обсег.
Мина още една минута, минута на още по-голям студ и изтощение.
Питър отново погледна през предното стъкло. Нищо. Самолетът „Танатос“ бе изчезнал.
— Хайде, Сатана — ръмжеше той. — Престани да си играеш глупави игрички с мен. Къде се дяна?
И изведнъж слънцето освети огромното крило под него, отразено от десетките хиляди огледални соларни панели.
— Успяхме! Над копелето сме! — извика Питър. Той се закашля, опитвайки се да поеме повече кислород през напрегнатите си дробове. — Трябва да действаш бързо, Джон. Много бързо. Не мога да удържа машината дълго на тази височина.
Смит кимна, откопча колана и отново легна по корем на пода. Металът, до който се докосваше, бе леденостуден и сякаш го изгаряше като огън. Температурата на въздуха отвън бе много под нулата.
Джон отчаяно духаше на ръцете си, наясно, че съществува реална опасност да загуби пръстите си или кожата от частите, изложени на студа. После той нагласи карабината Д-4, подаде се през отвора на вратата и усети как вятърът пронизва косата и дрехите му.
Сега виждаше добре самолета, който летеше приблизително на шестдесет метра под тях. Хеликоптерът забави скоростта, изравнявайки я със скоростта на плячката си.
Очите на Смит сълзяха от ледения вятър. Погледна през мерника. Горната повърхност на летящия апарат се заклати леко и после се стабилизира.
Натисна спусъка.
Куршумите се удариха в „Танатос“ и раздробиха стотици соларни панели. Парчета стъкло и пластмаса се разлетяха наоколо и бързо изчезнаха. За малко апаратът се разтресе и се снижи.
Джон задържа дъха си. Но явно бордовите компютри коригираха моментната загуба на мощност и повдигнаха по-високо перките. Самолетът се стабилизира и започна да се издига.
Смит изруга тихо и се протегна за нов пълнител.
През това време Ранди се мъчеше да остане в съзнание сред невъобразимия грохот, студ и липса на достатъчно кислород. Острата пулсираща болка от счупената ръка се смесваше с болката в слепоочията й. Тя стискаше зъби, за да не повърне. Болката в главата сега бе толкова силна, че с всеки удар на сърцето й пред очите й светваше червена светлина.
Главата й се отпусна напред.
И точно в този миг Хидео атакува.
С една ръка изби карабината от скута й. С другата нанесе силен удар върху ключицата й. Тя изпука като суха клонка.
С тихо стенание Ранди се блъсна назад в седалката, а след това тялото й се отпусна напред. Само закопчаният колан през кръста й я задържа да не се свлече на пода.
Номура грабна карабината и я насочи в главата й.
Смит погледна назад изненадан. Той се обърна и седна, след което замръзна на място, осъзнавайки промяната в ситуацията.
— Хвърли оръжието през вратата! — заповяда Номура. Погледът му бе леденостуден и изпълнен с решителност. — Или ще пръсна мозъка на тая жена из цялото отделение.
Джон преглътна с мъка и впери очи в Ранди. Не можеше да види лицето й.
— Тя вече е мъртва — каза той, опитвайки се отчаяно да печели време.
Номура се разсмя.
— Не още — каза той. — Виж. — Той сграбчи с едната си ръка късата руса коса на Ранди и вдигна главата й. Тя изстена тихо. Очите й се отвориха за миг и пак се затвориха. Мъжът, който наричаше себе си Лазар, дръпна ръката си и главата на Ранди отново се отпусна надолу. — Видя ли? — попита той. — А сега прави каквото ти казвам.
Победен, Смит пусна карабината през отвора на вратата. Оръжието се завъртя и после изчезна.
— Много добре — каза му победоносно Номура. — Бързо се научи да се подчиняваш. — Той се премести назад, като държеше оръжието на Ранди насочено внимателно към гърдите на Джон. Физиономията му стана още по-безмилостна. — Сега кажи на твоя пилот да се отдалечи от моя „Танатос“.
Смит викна високо: