Протегна се към автомата, който лежеше до него. Беше цяло чудо, че не гръмна в ръцете му, докато се търкаляше по стълбите. Магазинът на автомата, който побираше тридесет патрона, бе някак странно изкривен. Натисна предпазителя — не помръдваше.
Захвърли автомата и извади деветмилиметровата берета. Пистолетът изглеждаше невредим, но болката, която усети, му подсказа, че на следващата сутрин ще има рана с форма на берета на кръста си.
Ако до утре сутринта останеш жив, напомни си той.
С пистолета в ръка Смит започна да си проправя път през горящата и полуразрушена от взривовете сграда. Не бе никак трудно да следва пътя, по който се бяха измъкнали нападателите. Бяха оставили след себе си само трупове.
Смит мина покрай няколко тела, сгърчени в изпълнения с дим коридор. Повечето от хората познаваше най-малкото по физиономия, а с някои от мъжете и жените бе контактувал лично. Между тях бе Такаши Укита, ученият, завеждащ лабораторията на „Номура Фарматек“. Беше прострелян с два куршума в главата. Джон поклати глава със съжаление.
Дик Пфаф и Бил Коримонд лежаха мъртви недалеч в същия коридор. И двамата бяха застреляни от упор. Те бяха старши изследователи от групата за нанотехнологии на института. Усилията им бяха насочени към разработване на миниатюрни самовъзпроизвеждащи се механизми, които да разграждат разливи от петрол, без да вредят на околната среда.
Колкото повече напредваше, толкова по-голяма ярост го обземаше. Парих, Бринкър, Пфаф, Коримонд, Укита и останалите бяха отдадени изцяло на науката изследователи и търсачи на истината. Изследванията им щяха да са от огромна полза на целия свят. А сега някакви терористи, някакви кучи синове ги бяха убили и пратили по дяволите дългогодишните им усилия. Той щеше да направи и невъзможното, за да накара същите тези терористи да си платят за престъпленията.
Смит ускори ход. Държеше очите си присвити. Някъде отпред се намираха мъжете, които трябваше да убие или да залови.
Мина край още трупове. Димът ставаше все по-гъст. Усещаше топлината от безконтролно разрастващите се пожари из офисите от двете страни на коридора. Някои от дървените врати вече се бяха подпалили. Смит се затича.
Накрая стигна до един от страничните входове, оставен полуотворен. Бързо се наведе и заоглежда за жици на взривно устройство. Не видя нищо и бързо се измъкна навън.
Пред погледа му се откри сцена като извадена от странните картини, изобразяващи ада, дяволите и проклятията — един от любимите сюжети на средновековните християни. Хиляди ужасени активисти на Движението на Лазар се опитваха да напуснат района на института, лазейки с мъка през градината от кактуси, пелин и диви цветя. Някои се олюляваха, после падаха на колене с отчаяни викове и стенания. Един след друг те се препъваха и падаха. Смит се бе вторачил в тях с ужас. Стотици хора буквално се разпадаха и се превръщаха в червеникава слуз. Стотици други вече бяха станали на купчини от изпоцапани дрехи и бели кости.
За момент почувства непреодолимо желание да се обърне и да избяга. Имаше нещо толкова зловещо, нечовешко в онова, което се случваше с тези хора, че страхът, който смяташе, че отдавна е погребал с тренировки, дисциплина и воля, се завърна у него. Никой не биваше да умира по този начин, помисли си той отчаяно. Никой не бива да става свидетел на разлагането на собственото си тяло, докато е още жив.
С огромно усилие Смит отклони поглед от разпадащата се плът и безформените трупове пред института. С пистолета в ръка той огледа внимателно бягащата към оградата тълпа, опитвайки се да открие онези, които не показват признаци на страх, а се движат самоуверено, без паника. Забеляза група от шестима мъже, които крачеха спокойно към оградата. Бяха на стотина метра пред него. Четирима, облечени в сини защитни комбинезони, мъкнеха тежки чанти с инструменти. Смит поклати глава. Това бяха специалистите, поставили бомбите в института. Другите двама мъже, които вървяха няколко крачки зад тях, бяха облечени в еднакви тъмносиви костюми. Бяха въоръжени с къси автомати „Узи“. По-ниският от двамата беше горе-долу с неговия ръст и с късо подстригана черна коса. Но другият, който наистина грабна вниманието му, як мъж с кестенява коса, който явно даваше заповедите, беше поне с една глава по-висок от останалите.
Смит затича отново. Втурна се през откритата площ, заобикаляйки зловещите останки от хора, разхвърляни навсякъде, и догони бързо оттеглящите се терористи. Беше на по-малко от петнадесет метра от тях, когато шефът им обърна глава, за да се наслади за последно на разрушения и обхванат от пламъци институт „Телър“, и го забеляза.