— И другия ли? — попита снайперистът.
— Да.
Снайперистът кимна. Погледна през оптичното устройство, нагласяйки мишената за последен път.
— Целта е на мушка. — Той натисна спусъка. Сложната на вид пушка издаде тих кашлящ звук. — Целта е улучена.
Смит се приведе бързо, за да избегне поредния смъртоносен удар от ножа на противника си. Той продължи да отстъпва назад, съзнавайки, че и времето, и пространството за маневриране свършват. Рано или късно този маниак щеше да го прободе.
Внезапно мъжът срещу него се плесна по врата, все едно го ухапа оса. Направи още една крачка напред и спря, взирайки се в дланта си с ужас. Устата му се отвори и той се извърна наполовина, поглеждайки през рамо към горичката.
В този миг Смит стана свидетел на нещо ужасно — високият мъж започна да се разпада. Мрежа от червени резки запълзя бързо по цялото му лице и ръцете, след което кожата започна, да се цепи. За секунди тя се смъкна и се превърна в прозрачна червеникава лепкава течност. Зелените му очи се стопиха и изтекоха по лицето. Едрият мъж пищеше в нечовешка агония. Гърчейки се, гигантът се строполи на земята и започна да дере с нокти малкото, което бе останало от тялото му, в напразен опит да се пребори с онова, което го разяждаше жив.
Джон не можеше да понася повече гледката. Той се обърна, спъна се и падна на колене, след което му се догади. В същия миг нещо изсвистя покрай едното му ухо и се заби в земята до него.
Инстинктивно Смит се хвърли встрани и после запълзя към най-близкото прикритие.
В горичката снайперистът бавно свали дулото на пушката.
— Втората цел е на земята. Не улучих.
— Няма значение — отговори студено мъжът с бинокъла.
— Човек повече или по-малко не е от значение. — После се обърна към свързочника. — Свържи се с Центъра. Уведоми ги, че вторият експеримент на терен е в ход и се развива по план.
— Добре, Търс.
— Ами Прайм? — попита тихичко снайперистът. — Как ще съобщим за смъртта му?
За момент Търс се умълча, обмисляше отговора. После попита:
— Знаеш ли легендата за Хораций?
Снайперистът поклати отрицателно глава.
— Това е стара, много стара история — каза му Търс. — От епохата на римляните, дори преди тяхната империя. Трима абсолютно еднакви братя Хораций били изпратени на дуел с трима шампиони от съседен град. Двамата се борили смело, но били убити. Третият от братята Хораций победил — не със сила, а с хитрост.
Снайперистът не каза нищо.
Мъжът с бинокъла обърна глава и се засмя студено. Слънцето освети кестенявата му коса и озари удивително зелените му очи.
— Като Прайм аз също съм един Хораций. Но за разлика от него, смятам да оцелея и да спечеля наградата, която ми е обещана.
Втора част
Осма глава
Сградата „Хувър“,
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Заместник-директорът на ФБР Катрин (Кит) Пиърсън стоеше до прозореца на петия етаж и намръщен наблюдаваше мокрия от дъжда асфалт на „Пенсилвания Авеню“. Само няколко коли чакаха пред пешеходната пътека до близкия светофар и малцина минувачи бързаха по широките тротоари с разтворени чадъри. Оставаха два часа до обичайния наплив на федерални служители, прибиращи се от работа.
Тя устоя на желанието да провери още веднъж колко е часът. Да чака, докато други действат, не бе най-силната й черта.
Кит Пиърсън вдигна очи от уличното платно и забеляза отражението си в затъмнените стъкла. За миг огледа себе си с пълно безразличие и отново се зачуди защо тъмносивите очи, които я гледаха отсреща, й се струваха като очите на непознат. Макар и на четиридесет и пет години, нейната бяла като слонова кост кожа беше още гладка, а късата й тъмнокестенява коса очертаваше лице, което повечето мъже намираха за привлекателно.
Не че им даваше много възможности да й го казват, помисли си тя хладно. Проваленият й ранен брак и неприятният развод доказаха, че е невъзможно да съчетае успешно любовта с кариерата си във ФБР. Националните интереси на Бюрото и на САЩ бяха за нея винаги на първо място — дори онези, за които началниците й се страхуваха да споменат.
Пиърсън знаеше, че зад гърба й агентите и аналитиците на нейно подчинение я наричаха Снежната царица. Тя не обръщаше внимание. Нагърбваше се с работа дори повече и от тях. А и беше по-добре да си студен и сдържан, отколкото да те смятат за слаб и некадърен. Отделът за антитероризъм на ФБР не беше място за бюрократи, които идват в девет и си отиват в пет часа и мислят единствено за пенсиите си вместо за опасните врагове на нацията.