— Пий. — Той плъзна нежно, но твърдо ръка под черепа й, надигна я и допря бутилката с вода до устните й. Монца преглътна, след това отново и изви очи към пръстите му. Усещаше непознати издутини отстрани на главата си. — Наложи се да отстраня няколко парчета от черепа ти. На тяхно място поставих монети.
— Монети ли?
— Нима искаш да ти бях оставил мозъка отворен? Златото не ръждясва. Нито загнива. Скъпа инвестиция, но ако беше умряла, винаги можех да си върна парите. А след като оцеля… смятам, че са добре похарчени. Черепът ти ще остане малко буцест, но поне косата ще поникне отново. Имаш много хубава коса. Черна като нощта.
Остави главата й да полегне отново и за миг задържа ръка върху нея. Нежно докосване. Почти ласка.
— Аз принципно съм много сдържан. Може би съм изкарал твърде много време сам. — Отново докара мъртвешката си усмивка. — Но след като те открих… Изкарваш най-доброто от мен. Майката на децата ми е такава. Напомняш ми на нея по някакъв начин.
Монца се усмихна леко, но в корема си усещаше отвращение. Примесваше се с гаденето, което чувстваше напоследък. Тази изпотяваща нужда…
Тя преглътна.
— Може ли?
— Разбира се. — Той вече бе приготвил лула.
— Стисни го!
— Не иска! — изсъска тя. Три от пръстите бяха присвити, но кутрето все още стърчеше напред или почти напред. Спомни си колко ловка беше едно време, сигурна и бърза, и раздразнението й взе връх над болката. — Пръстите не искат да се свият!
— Лежиш тук от седмици. Не те излекувах, за да се излежаваш и да пушиш хъск. Опитай по-силно.
— Защо ти не опиташ?
— Добре. — Ръката му обгърна нейната и сви пръстите в юмрук.
Монца се опули, дъхът й излезе толкова бързо, че дори не успя да изпищи.
— Съмнявам се, че разбираш колко много ти помагам. — Мъжът стисна още по-силно. — Човек не може да расте без болка. Не може да се подобрява без нея. Страданието ни кара да постигаме огромни успехи. — Пръстите на здравата й ръка се забиха безпомощно в юмрука му. — Любовта е чудесна възглавница, на която да се излежаваш, но само омразата ще те направи по-добър човек. Готово. — Той я пусна и Монца се отпусна назад задъхано, гледаше как треперещите й пръсти полека се отварят. Белезите бяха полилавели.
В този момент искаше да го убие. Да го напсува с всеки израз, който помнеше. Но имаше нужда от него. Затова замълча, стисна зъби и удари теме в дъската на пейката.
— Сега стисни юмрук. — Тя погледна празното му като прясно изкопан гроб лице. — Направи го или аз ще го направя отново.
Монца изръмжа и стисна, от усилието ръката я заболя чак до рамото. Постепенно пръстите започнаха да се свиват, без малкия, който още стърчеше неестествено.
— Ето, шибаняк! — Тя размаха изкривения си схванат юмрук пред лицето му. — Ето!
— Толкова ли беше трудно? — Мъжът извади лулата и Монца я сграбчи жадно. — Няма нужда да ми благодариш.
— Да видим дали ще можеш…
Тя изпищя, коленете й се подгънаха и щеше да падне, ако не я беше хванал.
— Все още? — Мъжът се намръщи. — Вече трябваше да започнеш да ходиш. Костите са заздравели. Разбира се, има болка… Може би в някоя става е останало парченце. Къде те боли?
— Навсякъде! — озъби се тя.
— Надявам се, че това не е признак на твърдоглавие. Няма да ми е приятно да отварям наново раните ти без нужда. — Вдигна я без усилие и я отнесе до пейката. — Трябва да изляза.
Монца се вкопчи в него.
— Ще се върнеш ли скоро?
— Съвсем скоро.
Стъпките му заглъхнаха по коридора. Тя чу затварянето на външната врата и изщракването на ключа.
— Шибан кучи син. — Монца смъкна крака от пейката. Намръщи се, когато стъпалата й докоснаха пода, стисна зъби, изръмжа и се изправи.
Болеше дяволски, но пък чувството беше добро.
Пое си дъх, събра сили и се заклатушка към другия край на помещението. Болката се катереше по глезените, коленете, бедрата, гърба и протегнатите за баланс ръце. Успя да стигне до шкафа, подпря се на него и отвори чекмеджето.
Лулата лежеше вътре, до буркан от зеленикаво стъкло с малко хъск на дъното. Толкова й се искаше. Устата й беше пресъхнала, а дланите й лепнеха от пот. Монца затвори рязко чекмеджето и тръгна обратно към пейката. Все още я болеше, но с всеки ден ставаше по-здрава. Скоро щеше да е готова. Но не още.
„Търпението е баща на успеха“, беше написал Столикус.
До другия край на стаята и обратно, с ръмжене през стиснатите зъби. До другия край и обратно, с тътрене и гримаси. До другия край и обратно, с олюляване, залитане и ругатни. Подпря се на пейката, за да поеме дъх.
До другия край на стаята и обратно.
Огледалото имаше пукнатини, но на нея й се искаше да е още по-счупено.