„Косата ти е като среднощна завеса!“
Лявата страна на главата й беше обръсната и косата тепърва прорастваше. От другата страна висеше сплъстена и мазна, като стари водорасли.
„Очите ти сияят като безценни сапфири!“
Пожълтели и кървясали, с натежали потъмнели клепачи и синини под тях.
„Устни като розови цветчета?“
Напукани и изпръхнали, с жълто по ъгълчетата. На хлътналата й буза имаше три резки, кафяво върху восъчно бледо.
„Тази сутрин си особено красива, Монца…“
От двете страни на врата й си личаха червените белези от жицата на Гоба. Приличаше на прясна жертва на чумата. Не по-красива от черепите, които бяха подредени над огнището.
Домакинът й се усмихна.
— Какво ти казах? Изглеждаш по-добре.
„Самата Богиня на войната!“
— Приличам на шибан панаирджийски изрод! — Тя се намръщи и напуканото отражение направи същото.
— По-добре си, отколкото като те открих. Трябва да се научиш да гледаш от добрата страна на нещата. — Мъжът остави огледалото, стана и посегна за палтото си. — Ще трябва да те оставя за известно време, но ще се върна. Продължавай да работиш с ръката, но пести сили. Скоро ще трябва да отворя краката ти, за да видим защо имаш трудности с изправянето.
Тя се усмихна насила.
— Добре.
— Чудесно. До скоро. — Мъжът преметна чувала през рамо. Стъпките му отекнаха по коридора, ключът се превъртя. Монца бавно преброи до десет.
Стана и взе от подноса две игли и нож. Изкуцука до шкафа и тикна лулата и бурканчето с хъск в чуждите панталони, с които бе обута. Затътри се по коридора, дъските скърцаха под босите й крака. Стигна до спалнята и с ръмжене изрови старите ботуши изпод леглото. Отново в коридора. Дъхът й съскаше от болка, страх и усилие. Отпусна се бавно пред вратата, докато скърцащите й колене не опряха в пода. От много време не беше разбивала ключалка. Започна да човърка с иглите, премазаната й ръка трепереше.
— Отвори се! Отвори се…
За щастие ключалката не беше особено надеждна. Иглите захапаха и тя се отключи със задоволително изщракване. Монца сграбчи дръжката и отвори.
Нощ, при това неприятна. Над обраслия двор се изливаше студен дъжд. Треволяците едва се различаваха под съвсем оскъдната светлина, порутените стени на къщата бяха подгизнали. Отвъд занемарената ограда се виждаха дървета, а под техните клони цареше мрак. Тежка вечер за един разхождащ се инвалид. Но студените пориви на вятъра и свежият въздух в устата й я накараха да се почувства почти жива. По-добре да замръзне тук, отколкото да прекара още миг сред костите. Тя се присви и закуцука през градината. Към дърветата, покрай блещукащите им стволове. Заряза пътеката и дори не погледна назад.
Нагоре, по дългия склон, превита на две. Здравата й ръка ровеше в калта, за допълнителна опора. Пъшкаше при всяка стъпка, а мускулите й сякаш скърцаха. Черният дъжд се стичаше по черните клони, напояваше килима от опадали листа, прилепяше мократа коса към лицето й и подгизналите откраднати дрехи към чувствителната й кожа.
— Още една стъпка.
Трябваше да се отдалечи от пейката, ножовете и безизразното бледо лице. От него и от другото, което виждаше в огледалото.
— Още една стъпка… още една стъпка… още една.
Черната земя пълзеше покрай нея. Ръката й опипваше калта и корените на дърветата. Като едно време, когато вадеше камъни, докато вървеше след плуга по нивата.
„Какво щях да правя без теб?“
Стоеше коленичила до Коска, дебнеше в засада. Ноздрите й долавяха миризмата на влажна дървесина, а сърцето й туптеше от притеснение и възбуда.
„Дяволът те е обладал“.
Мислеше си какво трябва да направи и продължаваше нагоре, а спомените следваха всяка тромава стъпка.
„Хвърлете я от терасата, и толкоз“.
Спря и остана приведена, дъхът й излизаше на пара в мократа нощ. Нямаше представа колко се е отдалечила, откъде е започнала и къде отива. В момента нищо нямаше значение.
Подпря се на едно мокро дърво, хвана катарамата на колана със здравата си ръка и започна да я бута с другата. Отне й цяла вечност, за да откопчее проклетото нещо. Поне нямаше нужда да смъква панталоните. Те сами се свлякоха от кльощавия й задник и се оплетоха в глезените. Монца застина за момент, чудейки се как ще ги вдигне.
„Всяка битка по реда си“, беше написал Столикус.
Сграбчи един мокър нисък клон и увисна на него. Дясната ръка стискаше ризата, а коленете й трепереха.
— Хайде — изсъска тя, опитвайки се да подкани свития си мехур. — Щом искаш да излизаш, давай. Хайде…
Изпъшка с облекчение, а урината потече заедно с дъжда надолу по склона. Десният крак я болеше повече от всякога, закърнелите мускули трепереха неудържимо. Намръщи се и опита да плъзне ръка по клона, за да премести тежестта на другия си крак. В следващия момент коляното поддаде и тя падна по гръб. Светът се разми, смеси се със спомена за пропадането в пропастта. Прехапа език, когато главата й се удари в земята, превъртя се няколко стъпки и спря във влажна падина, пълна с гниещи листа. Остана да лежи под дъжда, с оплетени в глезените панталони, и заплака.