— Само това ли? — Монца се намръщи към водата. Силите на Афоя, облечени в червено-кафяво, на далечното дясно крило, бяха леко изтикани от брега. Не повече от двайсет крачки през калта, но достатъчно, за да дадат предмостие на талинсците. Освен това някои от баолците бяха преплували по-дълбоката вода нагоре по течението и идваха откъм фланга.
— Да, и както изглежда, сме на път да… О! — Рогонт също ги видя. — Ох! — От сражението започваха да се откъсват мъже и да се насочват към града.
— Изглежда, храбрите ти съюзници от Афоя се умориха от гостоприемството ти.
Настъпилата в щаба на Рогонт след появата на съюзниците от Сипани радост се топеше, защото все повече точици от войската на Афоя се разпръскваха във всички посоки. Над тях стрелците развалиха строя и взеха да поглеждат нервно към града. Със сигурност не искаха да се запознаят отблизо с мъжете, върху които сипеха стрели през последния час.
— Ако баолците пробият, ще ударят хората ти във фланг, ще пометат строя и ще си разгромен.
Рогонт задъвка устната си.
— Сипанците са само на половин час.
— Значи ще дойдат тъкмо навреме, за да преброят труповете ни. А после и своите.
Той погледна нервно към града.
— Може би да се оттеглим зад стените…
— Няма време… Дори за толкова умел в отстъпването херцог.
Той пребледня.
— Какво да правим?
Сякаш внезапно тя започна да разбира света перфектно. Извади меча си — кавалерийски меч, който бе взела от оръжейната на Рогонт. Съвсем обикновен, тежък и смъртоносно наточен. Очите на херцога пробягаха по него.
— Аха. Това значи.
— Да. Това.
— Явно идва време, когато човек трябва да захвърли благоразумието. — Рогонт стисна зъби. — Кавалерия! След мен… — Гласът му заглъхна хрипливо.
„Силният глас на генерала струва колкото цял полк“, пишеше Фаранс.
Монца се изправи на стремената и изкрещя с цяло гърло:
— Кавалерията! Пригответе се за атака!
Щабът на херцога се размърда, благородниците заразмахваха мечове. Ездачите започнаха да оформят дълги редици, псуваха и викаха, оправяха каишките на шлемовете и смъкваха забралата. Конете пръхтяха и риеха земята с копита.
Баолците пробиваха сериозно. Промъкваха се през дупките в десния фланг на Рогонт като вълна през стена от пясък. Монца чуваше острите им бойни викове, докато пъплеха по склона, виждаше окъсаните им знамена и проблясващия метал. Стрелците започнаха да захвърлят лъковете и затичаха към града, смесвайки се с мъжете на Афоя и някои разколебани осприанци. Винаги се изумяваше колко бързо се разпада една армия, щом настъпи паника. Като ключов камък на мост. Махаш го и солидната структура става на руини за миг. Бяха на прага на такъв момент, усещаше го.
Усети и как някакъв конник застава до нея. Тръпката. Изгледа я в очите, с брадва в едната ръка, с юздите и тежкия щит в другата. Не носеше броня, беше само по риза със златни шевици на ръкавите. Онази, която му бе избрала. Ризата за Бена. Не му отиваше. Като нашийник със звънчета на бойно псе.
— Мислех, че си тръгнал към Севера.
— При всичките пари, които ми дължиш? — Окото му се плъзна към долината. — Никога не съм бягал от сражение.
— Добре. Радвам се, че си тук. — Беше вярно, поне за момента. Ако не друго, поне имаше полезния навик да й спасява живота. Извърна очи, когато погледна към нея. А и беше време да тръгват.
Рогонт вдигна меча си и обедното слънце се отрази в огледалното острие, сякаш от него излизаше огън. Точно като в приказките.
— Напред!
Конниците тръгнаха едновременно, сякаш бяха едно-единствено огромно животно. Сърцето на Монца се разтупка. Заля я гъделичкащата смес от страх и радост, че мисленето е свършило и вече остава само действието.
Баолците ги забелязаха и се опитаха трескаво да формират някакъв строй. Монца виждаше озъбените им лица в моментите, когато светът замръзваше. Дългокоси мъже с очукани ризници.
Ездачите от двете й страни наведоха пиките си и преминаха в тръс. Студеният въздух влизаше в носа на Монца, боцкаше пресъхналото й гърло и пареше в дробовете. Тя не мислеше за болката и за нуждата от хъск. Не мислеше за това, което бе направила и в което се бе провалила. Не мислеше за мъртвия си брат и за мъжете, които го бяха убили. Просто препускаше към баолците, които вече се огъваха. Бяха уморени от сражението и тичането нагоре. А връхлитащата срещу теб кавалерия наистина изнервя.
Полуформираният им строй почна да се разпада.
— Атака! — извика Рогонт. Монца изкрещя с него и чу крясъка на Тръпката, както и виковете на останалите от редицата.