Точно навреме. Някакъв брониран мъж се приближаваше предпазливо, намръщените му малки очички надничаха над ръба на щита. Мокрият меч стърчеше настрани. Тя отстъпи, преструвайки се на довършена. Нямаше нужда да се преструва много. Мъжът направи крачка напред и Монца го нападна. Не беше точно подскок — едва успяваше да задвижи крака във водата, за да последват тялото.
Замахна с боздугана и удари щита му. Ръката я заболя чак до рамото. Изръмжа, пробва да го наръга, но ножът удари бронята и се отплесна. Щитът я блъсна и тя залитна назад. Видя замахването на меча и беше достатъчно съобразителна, за да се наведе. Размаха безуспешно боздугана и изгуби равновесие. Мечът се вдигна.
Видя лудешката усмивка на Тръпката зад мъжа и слънцето по червеното острие на брадвата му. Оръжието разцепи бронираното рамо на войника чак до гърдите и опръска лицето на Монца с кръв. Тя отстъпи назад, избърса я с ръкав и се огледа.
Войниците наоколо бяха спрели да се сражават. Стояха до колене във водата или в седлата и се оглеждаха. Тръпката я гледаше, брадвата висеше от ръката му. Беше гол до кръста, бялата му кожа беше омазана с кръв. Покритието на окото му беше паднало и металната сфера в кухината блестеше на обедното слънце.
— Победа! — изкрещя някой. Мокра, трепереща и замаяна, Монца видя как някакъв мъж на кафяв кон в средата на реката се бе изправил на стремената и вдигаше високо блестящия си меч. — Победа!
Залитна. Тръпката пусна очуканата си брадва и я подхвана. Тя се притисна към него. Дясната й ръка около рамото му, лявата отпусната, все още стискаща боздугана, само защото не можеше да отвори пръстите си.
— Победихме — прошепна тя и усети, че се усмихва.
— Победихме. — Тръпката я стисна силно и почти я вдигна във въздуха.
— Победихме.
Коска свали далекогледа, примигна и разтърка очи. Лявото почти не виждаше, защото мижеше от около час, а другото от постоянното взиране в далекогледа.
— Това беше. — Размърда се на генералския стол. Панталоните му бяха мокри от пот и шевът се беше наврял в задника му. — Бог се усмихва на резултатите. Нали така казвате в Гуркул?
Мълчание. Ишри се бе изпарила също така незабелязано, както се появяваше. Коска се обърна на другата страна, към Дружелюбния.
— Добро представление, а, сержант?
Затворникът вдигна поглед от заровете, намръщи се към долината и не каза нищо. Навременната атака на херцог Рогонт беше запушила пробойната в линиите му.
Кавалерията бе премазала баолците и бе пробила дълбоко в талинския строй. Нещо нехарактерно за Закъсняващия херцог. Всъщност Коска беше странно доволен да види коравата ръка, или по-скоро юмрук на Монцаро Муркато зад това.
Осприанската пехота бе успяла да блокира напълно източния бряг на долния брод, след като опасността за фланга й беше напълно премахната. Новите съюзници от Сипани се бяха доближили и след кратко сражение със стъписания ариергард на Фоскар бяха на път да овладеят и западния бряг. Половината войници на Орсо, или поне тези, които не лежаха мъртви по бреговете и не отплуваха с лица надолу към океана, бяха заклещени в реката и сваляха оръжие. Останалите бягаха — разпръснати точици по зелените западни склонове на долината. Същите склонове, по които бяха марширували толкова горди, уверени в победата, само преди няколко часа. Кавалерията на Сипани, с блестящи на обедното слънце брони, обикаляше и ги довършваше.
— Всичко свърши, а, Виктус?
— Така изглежда.
— Любимата част на всички. Разгромът. — Освен ако не си на страната на губещите, разбира се. Коска гледаше бягащите по огазената трева войници и се насили да потисне потна тръпка от спомена за Афиери. — Нищо не е по-добро от един хубав разгром, а, Сесария?
— Кой би помислил? — Едрият мъж поклати бавно глава. — Рогонт победи.
— Великият херцог Рогонт наистина се оказа крайно непредсказуем и изобретателен джентълмен. — Коска се прозя и се протегна. — Допада ми. Нямам търпение да работим заедно. Може би трябва да помогнем с разтребването. — Имаше предвид претърсването на мъртвите. — Има пленници за откупване. — Или за убиване и ограбване, в зависимост от социалния статус. — Неохраняван обоз, който трябва да се плени, инак провизиите ще се развалят от топлото. — Защото щеше да бъде опожарен и разграбен, преди да го докопат.
Виктус се усмихна зъбато.
— Ще се погрижа за това.
— Направи го, смели капитан Виктус, направи го. Слънцето вече започва да се спуска и е време мъжете да се раздвижат. Ще ме е срам, ако след време поетите кажат, че Хилядата меча са били в битката за Осприя… и не са направили нищо. — Коска се усмихна широко, този път искрено. — Не е ли време да хапнем?