Според Восула в Стирия имаше много работа и човек само трябвало да попита.
Задникът Восула явно беше голям лъжец. Тръпката го бе питал за най-различни неща. Но сега, докато сядаше на един праг и наместваше овехтелите си ботуши в пълната с рибешки вътрешности канавка, се сети, че не е задал най-важния въпрос. Този, с който се сблъскваше непрекъснато, откакто бе пристигнал.
„Кажи ми, Восула, след като Стирия е толкова чудесна, какво по дяволите търсиш в Севера?“
— Шибана Стирия — изсъска той на северняшки. Усещаше онази болка зад носа и беше готов да заплаче. Толкова бе затънал, че вече почти не изпитваше срам. Каул Тръпката. Синът на Пукащия врат. Именуван мъж, който се бе изправял пред смъртта във всякакво време. Воювал с най-големите имена на Севера — Руд Три дървета, Черния Дау, Кучето, Хардинг Мрачния. Беше предвождал атаката срещу Съюза в битката при Кумнур. Беше удържал строя срещу хиляди шанка при Дънбрек. Беше издържал седемдневните сражения във Високите хълмове. Почти се усмихна, като се сети през какви премеждия е оцелявал. По него време му се струваше ужасно, но сега му изглеждаха като щастливи времена. Поне тогава не беше сам.
Чу стъпки и вдигна поглед. Четирима мъже се приближаваха откъм пристанището, по пътя, от който бе дошъл. Имаха лошия поглед на хора, замислили нещо непочтено. Тръпката се присви към прага, надяваше се, че няма да закачат точно него.
Сърцето му се сви, когато мъжете го заобиколиха в полукръг. Единият имаше подут червен нос, от онези, които показват, че пиеш твърде много. Другият беше плешив като ботуш и стискаше къса сопа. Третият имаше рехава брада и уста, пълна с изгнили зъби. Не бяха никак красиви и най-вероятно имаха също толкова грозни помисли.
Този най-отпред, грозно копеле с лице на плъх, се наведе с противна усмивка.
— Какво ще ни дадеш?
— Иска ми се да имах нещо за обиране. Но нямам нищо. Не си струва да ме закачате.
Плъха се намръщи към плешивия, раздразнен, че няма да получат нищо.
— Дай си ботушите.
— В това време? Ще замръзна.
— Замръзвай. Да не мислиш, че ми пука. Давай ботушите или ще те оритаме просто за кеф.
— Шибан Талинс — измърмори Тръпката. Буците самосъжаление в гърлото му изведнъж се превърнаха в огън. Тормозеше се, че е паднал толкова ниско. Копелетата нямаха нужда от ботушите му, просто се правеха на велики. Но щеше да е тежък бой, сам срещу четирима, при това без никакво оръжие. Глупав избор — да те убият заради едни стари ботуши, без значение колко е студено.
Той се наведе с мърморене и започна да си сваля ботушите. След това коляното му прасна Червения нос в топките и той се преви с писък. Тръпката беше не по-малко изненадан от другите. Явно ходенето бос беше повече от това, което гордостта му можеше да понесе. Удари Плъха по устата и го засили към един от другите. Двамата се строполиха.
Отмести се от сопата на плешивото копеле. Мъжът загуби равновесие и залитна с отворена уста. Тръпката го удари в брадичката, след това го препъна и последва падащото тяло. Юмрукът му се стовари върху лицето — два, три, четири пъти и го направи на пихтия; ръкавът на мръсното му палто се опръска с кръв.
Остави Плешивко да плюе зъби в канавката и се надигна. Червения нос все още се превиваше с ръце на чатала. Но другите двама бяха извадили ножове. Тръпката приклекна със свити юмруци. Дишаше тежко и местеше очи от единия към другия, а гневът му бързо утихваше. Трябваше просто да си даде ботушите. След малко така или иначе щяха да ги вземат от мъртвото му тяло. Скапаната гордост само носеше беди на хората.
Плъшата муцуна избърса кръвта от носа си.
— Сега вече си мъртъв, северен шибаняк! Направо си…
Кракът му внезапно поддаде и той изпищя, падна и изтърва ножа.
Някой излезе от сенките зад него. Висока фигура с качулка, блед ляв юмрук, стискащ дълъг меч, който отразяваше слабата светлина в алеята с убийствен блясък. Последният крадец, онзи с развалените зъби, погледна меча с разширени очи, защото пред него собственият му нож вече не изглеждаше никак страшен.
— По-добре изчезвай.
Тръпката се сепна. Женски глас. Зъбатият нямаше нужда от подканяне. Обърна се и побягна към изхода на уличката.
— Кракът ми! — пищеше Плъха, стиснал коляното си с окървавени ръце. — Скапаният ми крак!
— Спри да крещиш или ще пронижа и другия.