— А Уестпорт?
— Подробности, подробности. Част от Съюза или от Канта, зависи кого питаш. Не, само Талинс ме притеснява. Талинс е ключът за ключалката, главината за колелото, последното парче от величествения ми пъзел.
— Обожаваш да слушаш гласа си, нали?
— Смятам, че говоря доста разумно. Армията на Орсо е разбита и властта му изчезва заедно с нея, като пушек на вятъра. Той винаги е разчитал на меча, за разлика от някои други… — Вдигна вежди към нея и тя махна с ръка. — Сега мечът му е счупен и се оказва, че няма приятели. Но това няма да е достатъчно да унищожа Орсо. Трябва да го заменя с някой, който да води бунтовните жители на Талинс към моето стадо.
— Обади ми се, като намериш точния пастир.
— О, вече го намерих. Някой талантлив, коварен, с решителност и страховита репутация. Някой, обичан в Талинс повече от Орсо. Толкова, че той се е опитал да го убие, за да не му отнеме трона.
Тя присви очи.
— Не исках трона му тогава. И сега не го искам.
— Но пък след като е свободен… Какво ще правиш, като си отмъстиш? Заслужаваш да те запомнят. — Бена щеше да каже същото и Монца трябваше да признае, че част от нея се наслаждава на ласкателството. Наслаждаваше се да е толкова близо до могъществото. Беше свикнала и с двете, а от много отдавна не ги бе изпитвала. — Освен това какво по-голямо отмъщение от това да сбъднеш най-големия страх на Орсо? — Това й допадна доста и Рогонт се усмихна мазно, защото го знаеше. — Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб.
— Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб. — Това звучеше добре за гордостта на Тръпката и тя се усмихна мазно, защото го знаеше. — Останах без пукнат приятел в целия Кръг на света.
— Имаш таланта да си създаваш нови.
— По-трудно е, отколкото си мислиш. Да си винаги външен, чужд. — След последните няколко месеца Тръпката нямаше нужда от обяснения. Доколкото виждаше, тя не лъжеше, а просто изкривяваше истината, както й е угодно. — И понякога е трудно да различиш приятел от враг.
— Вярно. — И това нямаше нужда от обяснение.
— Предполагам, че в родината ти лоялността се смята за благородно качество. В Стирия обаче човек се превива според вятъра. — Трудно можеше да повярва, че някой с толкова сладка усмивка е замислил нещо тъмно. Но всичко около него беше тъмно. Всичко имаше скрито острие. — Виж общите ни приятели, генерал Муркато и Великия херцог Рогонт. — Двете очи на Карлот се плъзнаха към неговото. — Какво ли правят в момента, как мислиш?
— Шибат се! — извика той остро и гневът му закипя. Тя се дръпна, сякаш очакваше да й разбие главата в стената. Може би беше готов да го направи. Или да разбие собствената си глава. Но лицето й се успокои и тя се усмихна отново, сякаш убийственият гняв беше любимото й качество.
— Змията на Талинс и Червея на Осприя си подхождат напълно. Пасват си като коварна двойка. Най-големият лъжец и най-голямата убийца на Стирия. — Тя проследи нежно белега на гърдите му с пръст. — Какво ще стане, когато Монца приключи с отмъщението си? Когато Рогонт я закара като кукла пред жителите на Талинс? Ще има ли място за теб, когато Кървавите години приключат? Когато войната свърши?
— Нямам място в мирно време. Вече го доказах.
— Тогава се боя за теб.
— Късметлия съм, че ми наглеждаш гърба — изсумтя Тръпката.
— Искам да направя нещо повече. Но знаеш как Касапина на Каприл решава проблемите си, а пък херцог Рогонт не цени много честните мъже…
— Ценя безкрайно много честните мъже, но да се биеш гол до кръста? Това е… — Рогонт направи гримаса, сякаш бе отпил пресечено мляко. — Клиширано. Аз не бих го направил.
— Кое, да се биеш ли?
— Как смееш, жено?! Аз съм прероденият Столикус! Знаеш за какво говоря. Твоят северен спътник с… — Рогонт махна лениво към лявата страна на лицето си. — С окото. Или по-скоро без.
— Вече ревнуваш? — На Монца й се догади дори от повдигането на темата.
— Малко. Но не ревността ме притеснява. Този човек е твърде склонен към насилие.
— Затова го взех.
— Може би е време да го зарежеш. Бесните кучета нападат по-често стопаните си, отколкото враговете им.
— И най-вече любовниците на стопаните си.
Рогонт прочисти нервно гърлото си.
— Не бихме искали това. Той изглежда направо залепен за теб. Когато водораслите се залепят за дъното на кораб, е време да се приложи внезапна, неочаквана… решителна сила.
— Не! — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Не. Той спаси живота ми. Повече от веднъж. И рискува своя. Спаси ме вчера, а днес искаш да го убием? Не. Задължена съм му. — Спомни си миризмата, когато Лангриер притискаше метала към лицето му, и потръпна. „Трябваше да си ти“. — Не! Няма да го закачаш.