Коска избърса несъществуваща сълза.
— Моля те, не говори за този храбрец. Загубата му още ме пробожда. На колко платихме?
Писарят наплюнчи пръсти, отметна няколко страници и започна да брои.
— Един, двама, трима…
— Четиристотин и четирима — каза Дружелюбния.
— А колко души има в Хилядата меча?
Писарят се намръщи.
— С обоза, слугите и търговците?
— Абсолютно.
— И курвите ли?
— Тях ги брой първи, защото работят най-съвестно от цялата проклета банда!
Мъжът се намръщи към небето.
— Ъ-ъ-ъ…
— Дванайсет хиляди осемстотин и деветнайсет — каза Дружелюбния.
Коска го изгледа.
— Казват, че добрият сержант струва колкото трима генерали, но ти, приятелю, си поне колкото три дузини! Значи към тринайсет хиляди? Ще трябва да стоим тук до утре вечер!
— Вероятно — изръмжа писарят и отметна друга страница. — Следва ротата на Крапстан от полка на Андич. Бившият… полк… на Андич.
— Ха. — Коска отвори манерката, която Морвийр му бе подхвърлил в Сипани, надигна я към устните си, разклати я и установи, че е празна. Намръщи се към очукания метал и си спомни с известен дискомфорт презрителния коментар на отровителя, че човек никога не се променя. Толкова дискомфорт, че нуждата му от питие се вдигна рязко.
— Кратка почивка, докато си налея. Ротата на Крапстан да се подреди. — Стана и се намръщи, защото старите му колена изпукаха, но след миг се усмихна. Едър мъж вървеше към него, стабилно през калта, пушека и разпръснатите палатки на лагера.
— Я, господин Тръпката от студения кървав Север! — Севернякът явно се бе отказал от хубавите дрехи и носеше кожен жакет и груба риза с навити ръкави. Косата му, която беше като на муселинско конте, когато се запознаха, беше пораснала в рошава плетеница, пускаше си и брада. Нищо от това обаче не скриваше огромния белег на лицето му. Само с косми нямаше как да стане. — Старият ми другар в приключенията! — Или по-скоро в убийствата. — О, как блестят очите ти. — Буквално, защото металната сфера в очната кухина отразяваше слънчевите лъчи с почти болезнена яркост. — Изглеждаш добре, приятелю, много добре! — Макар да изглеждаше като обезобразен дивак.
— Щастливо лице, щастливо сърце. — Севернякът пусна крива усмивка: изгорената плът почти не помръдна.
— Точно така. Ако закусваш усмивки, на обяд ще сереш радост. Участва ли в битката?
— Участвах.
— И аз така реших. Винаги съм знаел, че не те е страх да запретнеш ръкави. Кърваво ли беше?
— Кърваво.
— Някои мъже се опияняват от кръв, а? Смятам, че познаваш такива.
— Познавам.
— И къде е твоята работодателка, моята известна ученичка, приемничка и предшественичка генерал Муркато?
— Зад теб — чу се остър глас.
Той се завъртя.
— В името на божиите зъби, жено! Не си загубила навика да се промъкваш зад хората. — Престори се на стреснат, за да прикрие сантименталното трепване, което съпътстваше всяка нейна проява и заплашваше да изпълни гласа му с емоции. Монца имаше дълга драскотина на бузата, няколко синини по лицето, но иначе изглеждаше добре. Даже много добре. — Разбира се, радостта ми, че те виждам жива, е безгранична. — Той свали шапката си, развя перото и коленичи на едно коляно пред нея. — Кажи, че ми прощаваш за театъра. Сега виждаш, че през цялото време мислех за теб. Привързаността ми към теб е безгранична.
— Привързаност, а? — Повече отколкото тя подозираше, но никога нямаше да научи. — Значи цялата пантомима е била за мое добро? Ще припадна от благодарност.
— Една от най-милите ти черти е непрекъснатата ти готовност да припаднеш. — Коска се изправи. — Поради чувствителното ти женско сърце сигурно. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. — Поведе я през дърветата към ферма с варосани стени, които блестяха на обедното слънце. Дружелюбния и Тръпката се влачеха зад тях като лоши спомени. — Трябва да призная, че освен услугата към теб и изкушението да забия най-сетне ботуш в задника на Орсо бях привлечен и от предложението за някои лични облаги.
— Някои неща не се променят.
— Нищо не се променя. Защо аз да го правя? Предложиха ми сериозна сума гуркулско злато. Знаеш, ти беше първата, която предложи. Освен това Рогонт беше крайно любезен да ми предложи, при все по-вероятно изглеждащия случай, че стане крал на Стирия, Великото херцогство Визерин.
Беше крайно доволен да види изненаданото й сепване.
— Ти? Шибан Велик херцог на Визерин?
— Е, сигурно няма да слагам „шибан“ на декретите, но да. Великият херцог Никомо. Добре звучи, нали? Все пак Салиер е мъртъв.
— Това го знам.
— Той нямаше наследници, дори далечни. Градът беше разграбен, опожарен, управата му рухна, населението е избито или избяга. Визерин има отчаяна нужда от силен и самоотвержен лидер, който да възвърне старата му слава.