— Един… милион? — заекна Морвийр.
— Всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. — Орсо се наведе и впери очи в лицето на Морвийр. — Почвай работа!
Стигна по тъмно. В мръсните прозорци светеха лампи, а звездите бяха разпилени по нежното небе като диаманти на бижутерска витрина.
Шенкт не обичаше Афоя. Беше учил тук като млад, преди да коленичи пред господаря си и преди да се закълне, че повече няма да коленичи. Беше се влюбил в жена. Твърде богата, твърде стара и твърде красива за него — и беше направен на глупак. Улиците бяха пълни не само със стари колони и сухи палми, а и със следи от младежки срам, ревност и крещяща несправедливост. Странно как колкото и да загрубее кожата ти, раните от младостта остават.
Шенкт не харесваше Афоя, но следата водеше насам. Трябваше нещо повече от грозни спомени, за да зареже една работа наполовина.
— Това ли е къщата? — Беше забутана в задните улички на най-стария квартал, далеч от оживените улици, където имената на управниците бяха изписани на стените заедно с най-добрите им качества и други, доста по-обидни думи и картинки. Малка къща със схлупен покрив, натикана между някакъв склад и килната барака.
— Това е. — Гласът на просяка беше мек и миризлив, като гнил плод.
— Добре. — Шенкт натика пет монети в мръсната му ръка. — Това е за теб. — Затвори юмрука на мъжа около парите и го задържа за момент. — Никога не се връщай тук. — Стисна по-силно. — Никога.
Плъзна се по павираната улица към стената на къщата. Сърцето му биеше необичайно бързо, дланите му бяха лепкави от пот. Мина тихо през обраслата градинка и се приближи към осветения прозорец. Надникна вътре колебливо и почти със страх. Три деца седяха на стар червен килим до малкия огън. Две момичета и момче с еднакви рижи коси. Играеха си с шарено дървено конче на колела. Катереха се на него, бутаха се, падаха и пищяха от удоволствие. Той продължи да клечи и да ги гледа запленено.
Невинни. Неоформени. Пълни с възможности. Преди да почнат да правят избори или да изгубят възможностите за избор. Преди вратите да се затворят и да ги отпратят по единствения път. Преди да коленичат. Сега, за този кратък момент, можеха да са всякакви.
— Брей. Виж ти кой дошъл.
Клечеше на покрива на ниската барака. Главата й беше наклонена настрани, светлината от прозорците от другата страна на улицата осветяваше част от лицето й. Рошава червена коса, червена вежда, присвито око, лунички, ъгълче на намръщена уста. От единия й юмрук висеше верига, заостреният метален кръст се поклащаше в края й.
Шенкт въздъхна.
— Спипа ме.
Тя се плъзна по стената и скочи ловко на земята; веригата подрънкваше. Изправи се, висока и стройна, направи крачка към него и вдигна ръка.
Той си пое дъх, бавно, бавно.
Виждаше всеки детайл по лицето й, бръчките, луничките, светлите косъмчета на горната устна, русолявите мигли…
Чуваше как сърцето й бие тежко, като таран по порта.
Дум… дум… дум…
Тя го прегърна през врата и го целуна. Той притисна слабото й тяло към себе си. Тя зарови пръсти в косата му, а веригата обърса раменете му. Висящото желязо го почукваше леко отзад по бедрото. Дълга, нежна целувка, която го накара да се разтрепери от устните до пръстите на краката.
Тя се отдръпна.
— Не сме се виждали отдавна, Кас.
— Знам.
— Твърде отдавна.
— Знам.
Тя кимна към прозореца.
— Липсваш им.
— Може ли…
— Знаеш, че може.
Поведе го през вратата и по коридора. Окачи веригата на стената — кръстовидният нож продължи да се полюшва. Най-голямото момиче изскочи от стаята и щом го зърна, спря.
— Аз съм. — Той тръгна бавно към нея. Гласът му беше прегракнал. — Аз съм. — Другите две деца също се появиха и надникнаха зад сестра си. Шенкт не се боеше от никого, но пред тези деца беше страхливец. — Нося ви нещо. — Посегна към джоба си с треперещи пръсти.
— Кас. — Протегна издяланото куче и момченцето с неговото име го грабна с усмивка. — Канди. — Сложи птичката в ръцете на най-малкото момиченце и то я зяпна глупаво. — И за теб, Тий. — Подаде котката на най-голямото момиче.
То я взе.
— Никой не ме нарича вече така.
— Съжалявам, толкова време мина. — Докосна косата на момичето, но то потръпна и Шенкт дръпна притеснено ръка. Усети тежестта на касапския нож под якето си, изправи се рязко и направи крачка назад. Децата го гледаха, стиснали издяланите животни.
— Лягайте си — каза Шило. — Той ще остане и утре. — Погледна го и сбърчи луничавия си нос. — Нали, Кас?
— Да.
Тя укроти мрънкането и посочи стълбите.
— Лягайте си. — Те отстъпиха бавно, стъпка по стъпка. Момчето се прозяваше, а малкото момиче клатеше глава. Голямото се оплакваше, че не е уморено. — После ще дойда да ви попея. Ако сте тихи, може и баща ви да дойде, да изтананика ниските части. — Малкото момиче му се усмихна от дупката на перилата на върха на стълбището, докато Шило го избутваше в дневната и затваряше вратата.