Монца скочи от коня и повърна изисканата закуска на херцог Орсо върху мръсните павета.
— Вината не е твоя — каза Верния и положи голямата си ръка на рамото й.
Тя поклати глава.
— Знам. — Но разбунтуваният й стомах не мислеше така.
— Това са Кървавите години, Монца. Такива са нещата.
Тя изкачи стъпалата на къщата, където бяха отседнали. В устата й горчеше. Бена спеше на леглото, в ръката му имаше лула с хъск. Тя го хвана за раменете, разтърси го, започна да го удря.
— Казах ти да ги държиш извън града! — Издърпа го до прозореца и го накара да погледне окървавената улица.
— Не знаех! Казах на Виктус… Мисля… — Той се отпусна на пода и заплака. Гневът й изчезна и я остави празна. Вината беше нейна, защото го бе оставила начело. Не можеше да го кори. Той беше добър и чувствителен и нямаше да го понесе. Нямаше какво да направи, освен да се отпусне на колене до него, да го прегърне и да зашепне успокоително, докато мухите бръмчаха зад прозореца.
— Орсо иска да организира парад…
След това слуховете се разпространиха. Змията на Талинс наредила клането. Подканила баолците и пищяла за още. Нарекоха я Касапина на Каприл и тя не отрече. Хората щяха да повярват повече на лъскава лъжа, отколкото на злощастна поредица инциденти. Предпочитаха да вярват, че светът е пълен със зло, а не с лош късмет, егоизъм и глупост. Освен това слуховете бяха полезни. Вече се страхуваха от нея още повече, а това беше добре.
В Осприя я изобличаваха. Във Визерин горяха нейни рисунки. В Афоя и Никанте предлагаха цяло състояние на онзи, който успее да я убие. Навсякъде около лазурното море биеха камбани за нейния срам. Но в Етрисани празнуваха. В Талинс се редяха по улиците, за да викат нейното име и да я замерят с цветя. В Чезале дори издигнаха статуя в нейна чест. Кичозно нещо със златно покритие, което скоро се обели. Двамата с Бена, нямащи нищо общо с действителността, яхнали могъщи коне и намръщени дръзко към благородното бъдеще.
Това беше разликата между герой и злодей, войник и убиец, победа и престъпление.
Завръщане по родните места
Монца се чувстваше адски скапано.
Краката я боляха, задникът й се бе протрил от яздене, раменете и вратът й бяха схванати и постоянно кривеше глава като сова, в напразен опит да се отпусне. Ако някой източник на агония се отдръпнеше за момент, друг мигновено попълваше празнината. Стърчащото й нещастно кутре сякаш беше вързано със струна от болка към лакътя — жегваше я всеки път щом помръднеше ръка. Безмилостното слънце печеше в яркото синьо небе, караше я да се мръщи и засилваше главоболието около монетите в черепа й. Потта се стичаше по главата, капеше по врата, събираше се в белезите от гаротата на Гоба и ги караше да сърбят изключително дразнещо. Кожата й беше влажна и лепкава. Пържеше се в бронята като риба в тиган. Рогонт я беше облякъл като идиотска представа за Богинята на войната. Неприятна комбинация от лъскава стомана и бродирана коприна, предлагаща удобство на кована броня и защита на нощница. Уж беше изработена от оръжейника на Рогонт, но на златистия нагръдник имаше доста повече място за цици, отколкото бе нужно. Според Закъсняващия херцог хората искаха да видят точно това.
И наистина много хора се бяха събрали да гледат.
Тълпите изпълваха тесните улици на Талинс. Натискаха се по прозорци и покриви, за да я зърнат. Трупаха се по площади и градинки, хвърляха цветя, вееха флагове и кипяха от надежда. Викаха, крещяха, свиркаха, пляскаха и се надпреварваха кой да проглуши кънтящия й череп. По кръстовищата се бяха събрали оркестри, които подхващаха военни маршове, щом се приближеше, след което музиката продължаваше да я следва и мелодията се смесваше с марша на следващите музиканти в едно безумно патриотично изпълнение.
Беше като при триумфа й след победата при Суит Пайнс, само че сега беше по-възрастна и в още по-лошо настроение. Брат й гниеше в земята и не се радваше на славата. А зад гърба й не беше старият приятел Орсо, а старият враг Рогонт. Може би накрая историята се свеждаше до това. Човек можеше да се надява само да смени едно гадно копеле с друго.
Минаха по Моста на сълзите, по Моста на монетите и Моста на чайките, с надвисналите птичи статуи, които гледаха мрачно процесията. Река Етрис се влачеше бавно под тях. След всеки ъгъл избухваше вълна аплодисменти. И й прилошаваше. Сърцето й думкаше. Очакваше всеки момент да я убият. Стрелите и остриетата изглеждаха много по-вероятни от цветята и милите думи, а и щяха да са по-заслужени. Агенти на херцог Орсо или на Съюза, или стотици други с лична вражда към нея. Ако тя беше в тълпата и видеше някаква жена да минава, облечена по този начин, щеше да я убие, ей така, за общото благо. Но явно Рогонт беше разпръснал слуховете си добре. Жителите на Талинс я обичаха. Или харесваха идеята за нея. Или поне изглеждаха така.