Викаха името й и името на брат й и изреждаха имената на победите. Афиери. Каприл. Муселия. Суит Пайнс. Хай Бенк. Бродовете на Сулва също. Монца се чудеше дали знаят на какво се радват. Места, на които бе оставила поле от трупове. Главата на Кантейн, побита над портите на Борлета. Ножът й в окото на Хермон. Гоба, насечен на парчета и оглозган от плъховете в подземията под краката им. Мотис и писарите му, с отровени книги, отровени пръсти, отровени езици. Арио и изкланите му гости в „Кардоти“. Ганмарк и избитите му стражи, Верния, висящ на колелото, Фоскар, с череп, разбит в пода. Цели каруци трупове. За някои съжаляваше, за други не. Но за никой не си струваше да се празнува. Намръщи се към щастливите лица по прозорците. Може би по това се различаваше от тези хора. Може би те просто харесваха трупове, стига да не са техните.
Погледна през рамо към така наречените си съюзници, но това изобщо не я успокои. Великият херцог Рогонт, бъдещият крал, се усмихваше на тълпата, заобиколен от бдителни стражи. Човек, чиято любов щеше да трае само докато имаше полза от нея. Тръпката, с проблясващо метално око. Човек, който под нейно влияние се бе превърнал от симпатичен оптимист в обезобразен убиец. Коска й намигна. Най-ненадеждният съюзник и най-непредсказуемият враг на света. А още не беше ясно кое от двете е. Дружелюбния… Кой знаеше какво се крие зад тези вечно празни очи?
Отзад яздеха оцелелите лидери на Лигата на Осемте. Или Деветте. Лироцио от Пуранти с изящните си мустаци, който срочно се бе прехвърлил обратно при Рогонт, след кратка забежка с Орсо. Графиня Котарда с вечно бдителния си чичо зад нея. Патин, Първи гражданин на Никанте, с императорско държане и селски дрехи, който бе пропуснал битката при бродовете, но беше повече от доволен да сподели победата. Имаше дори представители на градове, които бе плячкосала по заповед на Орсо. Граждани на Муселия и Етрея. Тук бе и палавата млада племенница на Кантейн, която внезапно се бе оказала херцогиня на Борлета и видимо се наслаждаваше на това.
Хора, които смяташе за врагове от толкова време, че й беше трудно да промени възприятията си. Като гледаше лицата им, явно усещането беше двустранно. Тя беше паякът в шкафа, който трябваше да изтърпят, за да се отърват от мухите. Но щом това станеше, кой иска паяци в салатата си?
Яздеха по безкрайната крайбрежна улица, чайките се въртяха и кряскаха над тях. Носът й беше изпълнен с гнилата солена миризма на Талинс. Покрай корабостроителницата. Корпусите на два недовършени бойни кораба стояха на подпори като скелетите на изхвърлени на брега китове. Покрай работилниците за въжета, платна, дъскорезниците, ковачниците за вериги и месингов обков. Покрай смърдящия рибен пазар с празни сергии. За първи път без хора, откакто победата й при Суит Пайнс беше изкарала цялото население по улиците.
Стените бяха окичени с плакати, както обикновено след изобретяването на печатарската преса. Стари победи, предупреждения, инициативи, патриотични глупости, слой върху слой. Последните показваха женско лице, строго, открито, със студена красота. Монца осъзна със спазъм в корема, че се предполага да е нейното. Отдолу пишеше: Сила, Кураж, Слава. Орсо беше казал, че за да превърнеш една лъжа в истина, просто трябва да я повтаряш достатъчно високо и често. И ето дръзкото й лице се повтаряше непрекъснато по разпокъсаните плакати на побелелите от сол стени. Имаше и други плакати, как вдига меч под надписа: Не се Предавай, Не Отстъпвай, Не Прощавай. Над тях, на тухлите, с червена боя и високи букви беше изписана една проста дума:
Отмъщение.
На безкрайните кейове имаше рибарски лодки, съдове за забавление, търговски кораби от всяка нация под слънцето. Клатеха се на вълните, такелажът им беше окичен с моряци, които искаха да видят как Змията на Талинс завзема града.
Точно както се бе страхувал Орсо.
Коска се чувстваше почти идеално.
Беше топло, но от проблясващото море подухваше хладен ветрец, а една от все по-нарастващата му колекция шапки му пазеше сянка на очите. Положението беше опасно, защото в тълпата сигурно имаше не един убиец, но за първи път наоколо имаше по-мразени мишени. Питие, питие, питие. Разбира се, гласът в главата му не млъкваше никога. Но вече беше намусено мърморене, а не отчаян вопъл, и виковете на тълпата определено го заглушаваха.