— Дрехите не правят човека, Виктус. — Изгледа на свой ред подигравателно бижутата му. — Лайното си е лайно, с колкото и злато да го окичиш.
— Ех, колко ни липсваше, Муркато. Последвай ме.
— Чакайте тук — нареди тя на стражите на Рогонт. Като се влачеха след нея постоянно, я караха да изглежда слаба. Сякаш имаше нужда от тях.
Сержантът се намръщи.
— Негово превъзходителство…
— Майната му на негово превъзходителство. Чакайте тук.
Спусна се по импровизираните стъпала от сандъци, следвана от Тръпката. Окопите не бяха по-различни от тези, които бяха изкопали около Мурис преди години. Дълбоки ровове с дървени подпори и същата миризма на болест, мухъл, влажна земя и скука. Окопи, в които бяха живели шест месеца, като плъхове в канал. В тях краката й бяха започнали да гъбясват, а Бена бе хванал такова разстройство, че загуби четвърт от теглото си и цялото си чувство за хумор. Дори видя няколко познати лица, докато вървяха през окопите и тунелите. Ветерани, които се биеха в Хилядата меча от години. Тя кимаше, както бе свикнала, докато командваше, и те й отвръщаха.
— Сигурни ли сте, че Орсо е вътре? — обърна се към Виктус.
— О, сигурни сме. Коска говори с него първия ден.
Не й стана приятно да го чуе. Когато Коска започнеше да говори с врага, обикновено се оказваше забогатял и на другата страна.
— Че за какво толкова са си говорили?
— Питай Коска.
— Ще го питам.
— Обградихме мястото. Не се притеснявай. Окопи от трите страни. — Виктус плесна калната стена. — Ако може да се довериш за нещо на наемниците, то е, че ще изкопаят страхотна дупка, за да се скрият. Освен това имаме постове в гората, под скалите. — Гората, в която Монца бе паднала в боклука и бе стенала като мъртвите в ада. — А след тях са най-добрите войници на Стирия. Предостатъчно войници от Осприя, Сипани и Афоя. До един изгарящи от желание да видят бившия ни работодател мъртъв. И плъх не може да се измъкне без позволение. Ако Орсо искаше да бяга, щеше да го направи преди седмици. Но той остана. Познаваш го по-добре от всички, нали? Мислиш ли, че ще побегне сега?
— Не. — Трябваше да го признае. По-скоро щеше да умре, което я устройваше. — А ние как ще влезем?
— Който е проектирал това шибано място, си е разбирал от работата. Теренът около вътрешната крепост е твърде стръмен, за да опитаме нещо.
— Това го знам и аз. Най-добрият шанс е от северната страна на външната стена и оттам навътре.
— И ние така решихме, но има разлика между мисленето и действията, особено когато са замесени високи стени. Все още нямаме късмет. — Виктус се покатери на един сандък и й махна. Между редицата заострени колове, сочещи към склона, се виждаше ъгълът на крепостта. Една от кулите гореше. Високият покрив беше рухнал и стърчащите греди бяха обвити в пламъци. Черен пушек се издигаше към тъмното небе. — Подпалихме кулата — гордо каза той. — С катапулт.
— Прекрасно. Значи вече можем да се прибираме.
— Е, все е нещо, нали? — Поведе ги през дълга землянка, миришеща на влага и кисела пот. От двете страни на нарове спяха мъже. — Войните не се печелят от едно величествено действие — зацитира Виктус като лош актьор, — а от множество малки шансове. Нали все така разправяше? Кой го е писал? Сталикус?
— Столикус бе, глупак.
— Някакво мъртво копеле. Както и да е, Коска има план, но ще го оставя да ти обясни. Знаеш, че старият обича представленията. — Виктус спря на едно кръстовище, където се събираха четири окопа. Отгоре имаше покрив от опънато платнище, под което гореше факла. — Капитан-генералът каза, че ще дойде след малко. Възползвайте се от удобствата, докато чакате. — Удобства, които се свеждаха до гола пръст. — Освен ако няма още нещо, ваше превъзходителство?
— Само едно. — Той потръпна изненадано, когато плюнката й го улучи в очите. — Това ти е от Бена, коварен дребен шибаняк.
Виктус обърса лицето си, местеше очи от Монца към Тръпката и обратно.
— Не направих нищо, което не би направила и ти. И което не би направил брат ти, със сигурност. Двамата предадохте Коска, а му дължахте много повече, отколкото аз на вас.
— Точно затова само бършеш лицето си, а не си събираш вътрешностите.
— Замисляла ли си се, че може би си го докара сама? Големите амбиции означават големи рискове. Аз само плувах по течението…
Тръпката внезапно тръгна напред.
— Отплувай тогава, преди да съм ти прерязал гърлото. — Монца осъзна, че е измъкнал голям нож. Същият, който му бе подарила, когато се срещнаха.
— Спокойно, здравеняко. — Виктус вдигна ръце и пръстените му проблеснаха. — Тръгвам, не се притеснявай. — Обърна се демонстративно и закрачи в тъмнината. — Вие двамата трябва да поработите над гнева си. — Вдигна пръст и го размаха през рамо. — Няма причина да се палите за всяко дребно нещо. Това ще завърши само с кръв, повярвайте ми!