Нямаше представа колко продължи всичко това.
Отвори очи, размърда се замаяно и се надигна колебливо. Наоколо се бе спуснала призрачна тиха мъгла. Като в земята на мъртвите. Хората и екипировката бяха само фантомни очертания в сумрака. Мъглата започна да се разнася. Той разтърка уши, но пищенето продължаваше. И други започнаха да стават и да се оглеждат, лицата им бяха оцапани с пръст. Недалеч някакъв мъж продължаваше да лежи в окопа. Шлемът му беше сплескан от парче скала, насочено от жестоките Орисии право в главата му. Коска надникна над ръба на окопа, примигна към склона на планината и се опита да види през постепенно слягащия се прахоляк.
— О! — Стената на Фонтецармо изглеждаше незасегната. Кулите и бойниците продължаваха да стърчат към оловното небе. В скалата беше зейнал голям кратер, но кулата над него продължаваше да стои упорито, въпреки че част от основата й стърчеше над празно пространство. Това сякаш беше най-смазващото разочарование в изпълнения с множество такива живот на Коска.
След това, тихо като насън и неестествено бавно, централната кула се наклони и се срути в зеещия кратер, като повлече и големи части от стената от двете си страни. Всичко се нагъна и стана на чакъл от собствената си тежест. Предизвиканото свлачище от стотици тонове камънак се понесе към окопите.
— Олеле! — възкликна Коска.
Мъжете се хвърлиха за втори път по очи, прикриха глави и започнаха да молят Орисиите и всички богове и духове, в които вярваха или не, за спасение. Коска остана прав, гледаше хипнотизирано как огромно, може би десетинатонно парче зидария се носи към него, подскача по склона и вдига камъни във въздуха. Всичко се случваше без звук, освен може би леко хрущене, като стъпки по чакъл. Най-накрая огромният къс спря само на десетина крачки от Коска, люшна се и замря неподвижно.
Втори прашен облак беше покрил окопите със задушаващата си прегръдка, но постепенно се разнесе и Коска видя широкия пробив в стените на Фонтецармо, на не повече от двеста крачки. Кратерът беше запълнен с натрошени камъни. Втора кула, на ръба му, бе останала опасно наклонена, като пияница от ръба на скала, готов всеки миг да се срине в пропастта. Виктус застана до него, вдигна меча си и изкрещя — думата се чу като казана със съвсем нормален глас:
— Атака!
Мъжете се надигнаха колебливо от окопите. Един направи няколко клатещи се крачки и падна по лице. Останалите стояха и примигваха. Някои започнаха да се катерят полека по склона. Последваха ги други и скоро няколкостотин души се устремиха през натрошените камъни към пробива.
Коска остана сам в окопа с Виктус. И двамата бяха покрити със сив прахоляк.
— Къде е Сесария? — Думите звучаха глухо в пищящите уши на Коска.
Собственият му глас беше като странно гъргорене.
— Той…
— Какво стана?
— Ами… докато излизахме… — Не беше трудно да пророни сълза. Все пак беше покрит с натъртвания и охлузвания от главата до петите. — Изтървах лампата! Изтървах я! И той се спъна в тъмното и си счупи крака! — Сграбчи Виктус за нагръдника. — Помъкнах го по тунела, а той ми каза да го оставя и да бягам…
— Сериозно?
— Да! Та поне единият от нас да се спаси! — Коска закри лицето си с ръце. Гласът му трепереше трагично. — Аз съм виновен! Изцяло аз. Той наистина беше най-добрият сред нас. — Изпищя към небето: — Защо? Защо? Защо Орисиите винаги прибират най-добрите?
Очите на Виктус пробягаха по празната ножница на Коска и след това към големия кратер в склона и зеещия над него пробив.
— Значи е мъртъв, а?
— Изстрелян в ада — прошепна Коска. — Гуркулската захар е опасно нещо. — Слънцето се показа. Над тях хората на Виктус се катереха по стените на кратера като блестящ прилив. Очевидно не срещаха съпротива. Дори някои от защитниците да бяха оцелели, очевидно нямаха желание за бой. Явно външните стени на Фонтецармо бяха техни. — Но пък победихме. Поне саможертвата на Сесария няма да е напразна.
— О, не. — Виктус го изгледа с присвити очи. — Той щеше да е горд с нея.
Една нация
Шумът на тълпата от другата страна на вратите растеше, а заедно с него и паренето в корема на Монца. Опита да разтрие схванатата си челюст. Без полза.
Но нямаше какво да направи, освен да чака. Цялата й роля тази вечер беше да стои със спокойно лице и да изглежда като останалите благородници. Най-добрите шивачи на Талинс се бяха постарали да придадат убедителност на тази грандиозна лъжа. Имаше дълги ръкави, които да скрият белезите на ръцете й, висока яка, за да скрие белега на врата, и ръкавици, с които да направи осакатената си ръка по-представителна. Бяха много щастливи, че могат да й направят дълбоко деколте, без да ужасят деликатните гости на Рогонт. Цяло чудо, че не решиха да изрежат дупка на гърба, за да покажат задника й — единственото друго място, където нямаше белези.