— Приятели, приятели! Най-сетне денят дойде!
— Дойде — отвърна простичко Соториус.
— Щастлив ден! — припя Лироцио.
— Дълго чакан! — добави Патин.
— Успешен? — предложи Котарда.
— Благодаря на всички. — Рогонт се обърна към гостите, спря аплодисментите им с жест, отметна наметалото назад и се настани на стола, след което погледна Монца. — Няма ли да ме поздравите, ваше превъзходителство?
— Честито — изсъска тя.
— Мила, както винаги. — Той се наведе по-близо и промърмори тихо: — Снощи не дойде при мен.
— Имах други задължения.
— Вярно? — Рогонт вдигна вежди, сякаш се изумяваше, че нещо може да е по-важно от шибането с него. — Е, държавните глави имат множество грижи. Няма значение.
И махна намръщено с ръка.
Монца стисна зъби. В този момент нямаше нищо против да се изпикае върху него.
Четиримата носачи сложиха сандъка на пода. Единият завъртя ключ в ключалката и вдигна капака с демонстративно театралничене. В тълпата се понесоха въздишки. Короната лежеше на лилаво кадифе. Дебел златен обръч, окичен с блестящи сапфири. От нея излизаха пет златни дъбови листа, а отпред имаше по-голямо шесто, увито около чудовищен диамант с големината на кокоше яйце. Толкова голям, че Монца изпита необяснимото желание да се засмее.
Лироцио посегна и хвана едно от златните листа с изражението на човек, който трябва да чисти тоалетна. Патин го последва със свиване на раменете. След това Соториус и Котарда. Монца хвана последното с покритата си с ръкавица дясна ръка. Кутрето продължаваше да стърчи и изобщо не изглеждаше по-добре в бялата коприна. Тя огледа лицата на предполагаемите си другари. Две пресилени усмивки, леко озъбване и очевидно мръщене. Зачуди се колко време ще отнеме на тези горди владетели, свикнали сами да са си господари, да се примирят с новото, неблагоприятно развитие.
Като гледаше, пукнатината вече бе взела да се разширява.
Петимата вдигнаха короната и направиха няколко несигурни стъпки. Соториус трябваше да заобиколи сандъка. Влачеха се тромаво около безценния символ на величие. Стигнаха до стола и вдигнаха короната високо над главата на Рогонт. Спряха за момент, сякаш по общо съгласие. Може би се чудеха дали няма някакъв шанс да се измъкнат. Цялото грамадно помещение бе потънало в неестествена тишина. Всички мъже и жени в публиката бяха затаили дъх. След това Соториус кимна и петимата внимателно сложиха короната на главата на Рогонт и отстъпиха.
Стирия вече беше една нация.
Кралят се изправи бавно и разпери ръце с отворени длани, гледаше право напред, сякаш можеше да види през древните стени на Сената право в бляскавото бъдеще.
— Скъпи жители на Стирия! — Гласът му отекна в каменните стени. — Наши скромни поданици! И нашите приятели от чужбина, които са добре дошли! — Предимно гуркулски приятели, но пък пророкът беше осигурил такъв голям диамант за короната… — Кървавите години приключиха! — Или щяха да приключат, щом Монца утрепеше Орсо. — Великите градове на нашата горда земя няма да се сражават повече един с друг! — Това предстоеше да се изясни. — А ще се изправят като братя, обвързани от щастливите връзки на приятелство, култура, общо наследство. Крачещи заедно! — В която посока нареди Рогонт. — Сякаш… Стирия се събужда от кошмар. Кошмар, продължил деветнайсет години. Някои от нас почти не помнят време без войни. — Монца се намръщи, мислеше как бащиният й плуг оре черната земя.
— Но сега… войните свършиха! И всички сме победители! Всеки един. — Някои повече от другите, очевидно. — Сега е време за мир! За свобода! За ликуване! — Лироцио прочисти шумно гърлото си и дръпна бродираната си яка с ръка. — Сега е време за надежда, прощаване и единност! — И пълно подчинение, разбира се. Котарда гледаше ръката си. Бледата й кожа беше порозовяла и почти се доближаваше до цвета на роклята й. — Сега е моментът да изковем велика нация, на която да завиди целият свят! Сега е време… — Лироцио започна да кашля, по моравото му лице изби пот. Рогонт се намръщи гневно към него. — Сега е време Стирия да се превърне… — Патин се приведе напред и изпъшка.
— … в една нация… — Нещо не беше наред и всички започваха да го осъзнават. Котарда залитна назад и се препъна. Хвана лъскавия парапет и рухна на пода сред шумолящата червена коприна на роклята си. Публиката ахна ошашавено.
— Една нация… — прошепна Рогонт. Канцлер Соториус падна на колене, трепереше. Розовата му ръка стисна сбръчканото гърло. Патин беше на четири крака, с почервеняло лице и издути вратни вени. Лироцио падна настрани с гръб към Монца, с едва доловимо хриптене. Дясната му длан бе тъмнорозова. Котарда пририта леко и замря. Тълпата наблюдаваше мълчаливо. Вцепенено. Хората не бяха сигурни дали това не е някаква откачена част от представлението. Някаква ужасяваща шега. Патин рухна по очи. Соториус падна назад и се загърчи, токовете на обувките му изтропаха по полираното дърво, след което се отпусна.