— Нямаш право да искаш това.
— Но те моля. Помогни ми.
— Да ти… помогна? Май се превръщам в най-добрата надежда на всички. Ами верните ти поданици, добрите жители на Талинс? Те няма ли да ти помогнат?
— Те не си падат по битките, както по парадите. Няма да си мръднат пръста дори Орсо да се върне на власт и да ги избеси до крак.
— Бързата смяна на власт, а? Не събра ли войници, докато държеше трона? Не ти е в стила.
— Събрах, колкото имаше, но не мога да им имам вяра. Не и срещу Орсо. Не се знае накъде ще скочат.
— Ех, разделение на лоялностите. Имам опит с това нещо. Непредсказуем сценарий. — Коска пъхна пръст в другото си ухо, пак без особен успех. — Обмисляла ли си възможността… да се откажеш?
Изгледа го, сякаш й говореше на чужд език.
— Какво?
— Аз самият съм оставял хиляди задачи недовършени, незапочнати и направо провалени по целия Кръг на света. Честно казано, пречат ми по-малко, отколкото успехите.
— Аз не съм ти.
— Което е причина за постоянно съжаление и на двама ни. Но все пак. Можеш да зарежеш отмъщението. Да направиш компромис. Да бъдеш… милостива.
— Милостта и страхливостта са едно и също — изръмжа тя и впери свити очи в черната порта в другия край на изгорялата градина.
Коска се усмихна тъжно.
— Дали?
— Съвестта е извинение да не свършиш необходимото.
— Разбирам.
— Няма смисъл да се вайкаш. Светът е такъв.
— Ах.
— Добрите не получават повече. Когато умрат, се превръщат на лайна, като всички нас. Трябва да гледаш напред, само напред и да се биеш, битка по битка. Не можеш да се колебаеш, каквото и да коства, без значение…
— Знаеш ли защо винаги съм те обичал, Монца?
— А? — Тя го стрелна изненадано с поглед.
— Дори след като ме предаде? Дори повече след като ме предаде? — Коска се наведе бавно напред. — Защото знам, че всъщност не вярваш в тези глупости. Това са лъжите, които си повтаряш, за да можеш да живееш с това, което си направила. Което трябва да направиш.
Настъпи дълга пауза. Тя преглътна, сякаш щеше да повърне.
— Винаги си казвал, че в мен има дявол.
— Така ли? Във всички ни има. — Той махна с ръка. — Знаем, че не си светица. Дете на кървавото време. Но въобще не си толкова черна, колкото се изкарваш.
— Не съм ли?
— Аз се преструвам на загрижен за мъжете, но всъщност не ми пука дали ще живеят, или ще умрат. Ти винаги си се грижила за тях, но се преструваше, че не ти пука. Никога не съм те виждал да загубиш напразно човешки живот. И въпреки това харесват мен повече. Ха. Ето ти справедливост. За мен ти винаги си постъпвала правилно, Монца. Дори когато ме предаде, това беше по-добро, отколкото заслужавах. Никога не забравих онзи момент, след обсадата на Мурис, когато не позволи на търговците на роби да отведат децата. Всички искаха да вземат парите. Аз. Верния. Дори Бена. Особено той. Но не и ти.
— Само те одрасках — измърмори тя.
— Не бъди скромна. Беше готова да ме убиеш. Ние живеем в безсърдечни времена и милостта и страхливостта са точно противоположни. Всички се превръщаме на лайна, като умрем, но не всички сме лайна като живи, Монца. Само повечето. — Той вдигна очи към небето. — Бог знае, че аз съм. Но ти никога не си била.
Тя примигна за момент.
— Ще ми помогнеш ли?
Коска вдигна манерката си, осъзна, че е празна, и затвори капачката. Проклетото нещо трябваше да се пълни твърде често.
— Разбира се, че ще ти помогна. Нито за миг не съм се колебал. Даже вече съм организирал щурма.
— Тогава защо…
— Просто исках да ме помолиш. Изненадан съм, че го направи. Как можа да ти хрумне, че Хилядата меча ще свършат тежката работа по обсада, ще имат един от най-богатите дворци на Стирия в ръцете си и ще се оттеглят без никаква плячка? Да не си се побъркала? Не мога да ги разгоня тия алчни копелета и с лопата. Ще атакуваме призори — със или без теб — и ще опоскаме двореца. Предполагам, че по обед момчетата ще свалят оловните листове от покрива. Правилото за четвъртините и така нататък.
— А Орсо?
— Орсо е човек от миналото. — Коска се изправи и потупа нежно козата. — Прави с него каквото искаш.
Неизбежното
Заровете показваха две и едно.
На днешния ден, преди три години, Саджаам беше откупил свободата на Дружелюбния от Убежището. Три години, които прекара без дом. Беше следвал трима души, двама мъже и една жена, през цяла Стирия и обратно. През това време мястото, което мразеше най-малко, се оказа Хилядата меча и не само защото имаше число в името си, което, разбира се, бе добро начало.
Тук имаше ред, до известна степен. Хората получаваха задачи със съответното време да ги извършат и знаеха мястото си в голямата машина. Бригадата беше надлежно заведена в трите счетоводни книги на писаря. Колко хора служат при всеки капитан, заплащане, стаж, наета екипировка. Всичко можеше да бъде преброено. Имаше правила, до известна степен, точни и приложими. Правила за пиене, хазарт и сбивания. Правила за използване на курвите. Правила за това кой къде седи. Кой, къде и кога да ходи. Кой да се бие и кой не. И най-важното Правило на четвъртините, отнасящо се до разпределението на плячката, което се спазваше със стриктна дисциплина.