Выбрать главу

Монца присви очи към вътрешните стени.

— Горе-долу цял живот.

— Цял живот се готвиш за следващото нещо. Вече изкатерих доста хълмове. Прекосих доста реки. Даже минах морето. Зарязах всичко познато и дойдох в Стирия. Но когато слязох от кораба на кейовете, бях същият мъж, със същия живот. Следващата долина не е по-различна от тази. Във всеки случай не е по-добра. Мисля, че научих… да се задържам на място. Да бъда такъв, какъвто съм.

— И какъв си?

Той погледна брадвата на коленете си.

— Бих казал убиец.

— Само това?

— Честно ли? Ами да. — Той сви рамене. — Нали затова ме взе?

Монца се намръщи към земята.

— А какво стана с оптимизма?

— Не може ли да съм оптимистичен убиец? Човекът, който уби брат ми, ми каза, че доброто и злото зависят от това къде стоиш. Всички си имаме причини. А дали са почтени, зависи кого ще попиташ, нали?

— Дали?

— Мислех, че точно ти би се съгласила.

— Може би преди. Сега не съм сигурна. Може би това са лъжите, които си казваме, за да можем да живеем с това, което сме извършили.

Тръпката не можа да се удържи и избухна в смях.

— Кое му е забавното?

— Аз нямам нужда от извинения. Това се опитвам да ти обясня. Как се казваше, когато нещо е длъжно да се случи? Имате дума, нали? Когато не можеш да спреш нещо? Не можеш да се измъкнеш, колкото и да опитваш?

— Неизбежно — отвърна Монца.

— Точно. Неизбежно. — Тръпката завъртя думата в устата си, като къс сочно месо. — Щастлив съм от случилото се. Щастлив съм за това, което ще се случи.

Във въздуха се разнесе високо изсвирване. Първата вълна се надигна с тракане на доспехи и се раздели на групи по дузина, дузините хванаха дългите стълби. Заподтичваха напред в не особено добър ред, хлъзгаха се из калната градина. Последваха ги колебливи стрелци с лъкове и арбалети, които трябваше да отвличат вниманието на защитниците по стените. Чуха се няколко стона и викове за „спокойствие“, но като цяло си беше тиха атака. Пък и няма смисъл да надаваш бойния си вик, докато тичаш към стената. Като стигнеш там, какво ще правиш? Не можеш да крещиш, докато изкачваш стълба.

— Почна се. — Тръпката се надигна и размаха брадвата над главата си. — Хайде! Хайде, копелета!

Прекосиха половината градина, преди някой да изкрещи команда за стрелба. От стените се разнесе щракане и бръмчене. Стрелите западаха сред налитащите мъже. Чуха се отделни писъци и викове, няколко момчета паднаха, но останалите продължиха щурма, още по-бързо. Наемниците отвърнаха със свой залп, но повечето стрели отскочиха от бойниците или прелетяха над стената.

Чу се ново изсвирване и втората вълна тръгна. Мъжете, които бяха изтеглили щастливия късмет да се катерят. Предимно с леки доспехи, за да се движат бързо и ловко. Първата дузина беше стигнала до стените и вдигаше стълбата. Един от мъжете падна със стрела във врата, но останалите се справиха със задачата — стълбата се люшна и изтрака в парапета. Останалите стълби също взеха да се надигат. Ново раздвижване по стените. Появиха се мъже, които хвърляха камъни надолу. Върху втората вълна също се посипаха стрели, но наемниците се движеха бързо и вече започваха катеренето. Шест опрени стълби, после десет. Единайсетата се разпадна, щом удари бойниците, и парчета дърво се посипаха върху момчетата отдолу. Тръпката се захили.

Летяха стрели и камъни. Мъже падаха от стените или на път към тях. Наемниците сечаха като луди, щом стигнеха до бойниците, но очакващите ги копиеносци ги пронизваха.

Защитниците изляха нещо върху една от стълбите, хвърлиха факла и стълбата избухна в пламъци. Масло значи. Тръпката тикна брадвата в примката на гърба си. Най-доброто място, когато катериш стълба. Освен ако не се подхлъзнеш и не ти отреже главата, разбира се. Тази мисъл го накара да се засмее отново. Двама от мъжете около него се намръщиха, че се смее толкова често, но не му пукаше. Кръвта му вече кипеше. Само го караха да се хили повече.

Наемниците бяха успели да овладеят парапета вдясно. Още хора напираха отдолу. Стълба с войници беше избутана от стената с помощта на пръти. Задържа се вертикално за момент, като най-доброто представление с кокили. Бедните копелета на върха нямаха никакъв шанс. Стълбата бавно се наклони назад и се стовари на паважа.

Имаше втори пробив и отляво, точно до портата. Пет или шест от стълбите бяха съборени, две горяха, но по останалите се катереше стабилен прилив от войници. Защитниците едва ли бяха много и разликата в бройката си казваше думата.

Свирката прозвуча отново и се задвижи третата вълна. По-тежко бронирани мъже, които трябваше да задълбочат щурма и да атакуват двореца.