— Да тръгваме — каза Монца.
Тръпката си пое дъх и затича.
Лъковете и арбалетите вече бяха спрели. Само няколко стрели полетяха от амбразурите в кулите. Така че беше по-щастлива атака от тази на предишната вълна. Леко сутрешно бягане между труповете в изпепелената градина към една от средните стълби. Двама мъже и един сержант стояха я държаха здраво. Сержантът тупаше всеки изкачващ се по гърба.
— Нагоре, момчета, нагоре! Бързо, но стабилно! Не се мотайте! Качете се и ги убийте тия шибаняци! Хайде, копеле… О, извинете… а-а-а… ваше превъзходителство?
— Само дръж здраво. — Монца започна да се изкачва.
Тръпката я последва. Ръцете му се изплъзваха от грубите пречки, ботушите му стържеха по дървото, дъхът му свистеше през усмивката, мускулите се напъваха болезнено. Гледаше само към стената. Нямаше смисъл да се оглежда. Ами ако долети стрела? Няма какво да направиш. Ако някой хвърли камък или изсипе казан с вряла вода? Няма какво да направиш. Ако избутат стълбата? Скапан късмет, но оглеждането само ще те забави и ще го направи по-вероятно. Затова продължаваше, като пъхтеше през стиснати зъби.
Стигна догоре и се прехвърли през парапета. Монца беше извадила меч и оглеждаше вътрешния двор. Чуваха се звуци от бой, но не наблизо. На стената лежаха няколко трупа, от двете армии. Някакъв наемник се бе облегнал на зида и стенеше. Ръката му бе отсечена от лакътя, а рамото бе стегнато с въже, за да спре кръвта.
— Падна от ръба, падна от ръба — продължаваше да повтаря той. Тръпката прецени, че едва ли ще оцелее до обед, но пък така щеше да има повече пари за останалите. Трябваше да гледа от добрата страна, нали? Това беше смисълът на оптимизма.
Смъкна щита от гърба си и тикна ръка в каишките. Извади брадвата я хвана здраво. Усещането беше добро. Като ковач, взимащ чука и подготвящ се за работа. Под тях имаше други градини в изсечени в склона тераси. Не бяха толкова пострадали като външните. От трите им страни се издигаха сгради. Блестящи прозорци, изкусно каменоделство, куполи, кулички, окичени със статуи и блестящи шипове. Не беше нужно да си много умен, за да забележиш двореца на Орсо. Добре, защото Тръпката знаеше, че не е много умен. Само кръвожаден.
— Да тръгваме — каза Монца.
Тръпката се ухили.
— Следвам те.
Окопите, които ограждаха прашния планински склон, бяха празни. Войниците се бяха разпилели обратно към домовете си или за да вземат участие в множеството боричкания за власт, избухнали след ненавременната кончина на крал Рогонт и неговите съюзници. Бяха останали само Хилядата меча, заобиколили гладно двореца на херцог Орсо, като червеи около труп. Шенкт беше виждал всичко това и преди. Лоялност, дълг, гордост, все емоции, които правеха хората доволно щастливи в мирно време, но се изпаряваха светкавично, щом се надигнеше буря. Но алчността? На алчността винаги можеше да се разчита.
Мина по извития път и през осеяното със следи от битка пространство пред стените и се озова пред надвисналата порта на Фонтецармо. Само един наемник стоеше на походно столче пред отворените врати, копието му беше опряно на стената.
— Каква работа имаш тук? — попита той без особен интерес.
— Херцог Орсо ми поръча да убия Монцаро Муркато, понастоящем Велика херцогиня на Талинс.
— Страхотно. — Стражът придърпа яката около ушите си и се облегна на стената.
Хората често вярваха най-малко на истината. Шенкт се замисли за това, докато вървеше по тунела към вътрешността на крепостта. Подредената красота на градините на херцог Орсо беше изчезнала, заедно с половината северна стена. Наемниците бяха опустошили всичко. Типично за войната. Голяма бъркотия. Също типично за войната.
Очевидно последният щурм беше започнал. По вътрешните стени имаше подпрени стълби, а в подножието им бяха разпръснати трупове. Около тях се въртяха санитари, предлагаха вода, поставяха шини и превръзки и изнасяха мъжете на носилки. Шенкт знаеше, че малцина от тези, които не могат да станат сами, ще оцелеят. Но хората се вкопчваха и в най-крехката надежда. Това беше едно от малкото неща, достойни за уважение.
Спря мълчаливо до един счупен фонтан и загледа как ранените се приближават към неизбежното. Някакъв мъж се плъзна покрай него и почти го блъсна. Незабележителен оплешивяващ човек с износен кожен жакет.
— Ах! Най-искрените ми извинения!
Шенкт не отвърна нищо.
— Вие… вие… така да се каже… в нападението ли участвате?
— В известен смисъл.
— И аз, и аз. В известен смисъл. — Нямаше нищо по-естествено от наемник, бягащ от схватката, но нещо не се връзваше. Този мъж беше облечен като главорез, но говореше като лош писател. Едната му ръка потрепваше, сякаш да отвлече вниманието, а другата очевидно посягаше за скрито оръжие. Шенкт се намръщи. Нямаше желание да привлича излишно внимание. Затова реши да даде шанс на мъжа, както правеше, когато му се удадеше възможност.