— Слез де.
Пълзеше. Единственото, което можеше да направи. Влачеше се, педя по педя. Не откъсваше очи от дръжката на меча в ъгъла. Пълзеше, плюеше кръв и се надяваше стаята да спре да се върти. През цялото време усещаше гъделичкане в гърба, очакваше брадвата на Тръпката да се стовари и да доведе до грозния, но заслужен край.
Поне едноокото копеле бе спряло да дрънка.
Ръката й стисна дръжката и Монца се извъртя, изръмжа и замахна, така както страхливец би махал с факла в мрака. Нямаше никого. Нямаше нищо. Само назъбена дупка в парапета в края на галерията.
Обърса разкървавения си нос с ръкавицата и се надигна. Замайването изчезваше, писъкът в ушите й бе преминал в стабилно бучене. Лицето й беше подуто. Имаше чувството, че всичко е два пъти по-голямо. Заклати се към разрушената балюстрада и погледна надолу. Тримата наемници, които разграбваха помещението, стояха и гледаха строшената арфа. Нямаше и следа от Тръпката и от това какво се е случило. Но Монца мислеше само за едно.
Орсо.
Стисна зъби, изкуцука до вратата и я отвори. Озова се на широк балкон. На големия купол отгоре имаше нарисувано небе с изгряващо слънце и седем крилати жени с мечове. Грандиозната фреска на Аропела, за Орисиите, които носят съдбите на света. Под нея се извиваха двете големи стълбища, изсечени от три вида мрамор. На върха бяха двойните врати с лъвските глави. Пред тези врати бе казала на Бена за последно, че го обича.
Нещата определено се бяха променили.
По кръглия мозаечен под, мраморните стъпала и дори на отсрещния балкон кипеше люта битка. Мъже от Хилядата меча се сражаваха със стражите на Орсо. Поне шейсетина в кипяща, счепкана гмеж. Мечове удряха щитове, боздугани се стоварваха върху брони, брадви се вдигаха и падаха, копията мушкаха. Мъжете ръмжаха гневно, пищяха от болка, биеха се и умираха. Наемниците бяха полудели от жаждата за плячка, а защитниците нямаха накъде да отстъпват. И двете страни явно не разполагаха с милост. Двама мъже с талински униформи зареждаха арбалетите си на балкона пред нея. Единият се надигна да стреля, но бе поразен от стрела в гърдите. Падна назад с изцъклени очи, закашля се и опръска с кръв хубавата статуя до него.
„Никога не води собствените си битки, ако има някой друг, който да се бие вместо теб“, бе написал Вертурио. Монца тихо се отдръпна в сенките.
Корковата тапа се измъкна с най-любимия звук на Коска. Той се наведе през масата и наля чашата на Виктус.
— Благодаря за отровата — изръмжа наемникът.
Гуркулската гроздова наистина не беше по всеки вкус. Коска бе развил ако не любов, то поне толеранс към нея, когато го наеха да защитава Дагоска. Всъщност беше придобил толеранс към всичко, съдържащо алкохол, а гуркулската гроздова съдържаше доста, при това на съвсем приемлива цена. Самата мисъл за този славно отвратителен парещ вкус караше устата му да се пълни със слюнка. Питие, питие, питие.
Отвъртя капачката на манерката си и погали нежно облегалката на генералския стол.
— Е?
Лицето на Виктус излъчваше подозрение и Коска се замисли, че не познава човек с по-лъжлив поглед. Очите му се плъзнаха към неговите карти, после към картите на Коска, към монетите на масата и отново към командира.
— Добре. Плащам удвояването. — Хвърли няколко монети към центъра на масата, чу се характерният само за парите звън. — Какво имаш, старче?
— Земя! — Коска разтвори победоносно картите си.
Виктус хвърли ръката си.
— Проклета земя! Винаги си имал късмета на демон.
— А ти неговата лоялност. — Коска се озъби, докато смиташе с ръка монетите към себе си. — Не се коси де. Момчетата ще ни донесат още много сребро. Правилото за четвъртините и така нататък.
— С това темпо ще си загубя дяла, преди да дойдат.
— Надявам се. — Коска отпи от манерката и направи гримаса. Отпи още една киселееща глътка и завинти капачката. — Така! Имам сериозна нужда да сера. — Плесна по масата и се надигна. — Няма да нагласяш картите, докато съм в кенефа, чу ли ме?
— Аз? — Виктус беше самата невинност. — Нямаш ли ми доверие, генерале.
— Разбира се, че ти имам. — Коска тръгна, вперил очи в тъмния процеп на вратата на тоалетната, пресмяташе разстоянието. Усети тръпки по гърба си, като си представи точната позиция на Виктус. Изви китка и метателният нож падна в дланта му. — Също както ти имах при Афиери… — Обърна се и замръзна. — А!
Виктус беше измъкнал отнякъде малък арбалет и се целеше с впечатляваща стабилност на ръката право в сърцето му.
— Андич да поеме удар с меч заради теб? — озъби се капитанът. — Сесария да се пожертва? Аз ги познавах бе! Ти за идиот ли ме мислиш?
Шенкт скочи през строшения прозорец и тихо стъпи в помещението, допреди час вероятно величествена трапезария. Но Хилядата меча бяха отмъкнали всичко, което можеше да струва нещо. Имаше само строшени чаши и чинии, разкъсани картини на начупени рамки и парчета от твърде тежки мебели. Три малки мухи се гонеха в геометрични фигури над голата маса. До тях двама мъже се караха, а момче на около четиринайсет гледаше нервно.