— Казах ти, че бях докопал шибаните лъжици! — крещеше мъж с белези от шарка на друг, с очукан нагръдник. — Но оная кучка ме събори и ги изтървах! Ти защо не отмъкна нищо?
— Щото пазех вратата, докато ти крадеше, шибан…
Момчето вдигна мълчаливо пръст към Шенкт и двамата зарязаха караницата и го изгледаха.
— Кой си пък ти, по дяволите? — попита крадецът на лъжици.
— Жената, която ти е съборила приборите — отвърна Шенкт. — Муркато ли беше?
— Попитах кой си, по дяволите!
— Никой. Просто минавам.
— Така ли? — Мъжът се усмихна на приятеля си и извади меч.
— Това е нашата стая и има такса за минаване.
— Да, има такса — изсъска онзи с нагръдника с тон, който несъмнено трябваше да е плашещ.
Двамата се раздалечиха. Момчето колебливо отстъпи към стената.
— Какво имаш за нас? — попита първият.
Шенкт го погледна в очите и му даде шанс.
— Нищо, което да поискате.
— Аз ще преценя. — Погледът му се спря на пръстена с рубина на ръката на Шенкт. — Ами това?
— Не е мой, за да го дам.
— Значи ще си го вземем. — Те се приближиха, а онзи с белезите махна с меча си. — Ръцете зад главата, копеле, и падай на колене.
Шенкт се намръщи.
— Не коленича.
Трите мухи се забавиха, закръжиха мързеливо и почти спряха.
Гладната усмивка на крадеца на лъжици започна да се превръща — бавно, съвсем бавно — в озъбване.
Бавно, съвсем бавно, ръката му се вдигна за удар.
Шенкт пристъпи покрай меча. Ръбът на дланта му потъна дълбоко в гърдите на мъжа и излезе обратно. Парче от ребрата и гръдната кост изхвърча с нея и се лепна на тавана.
Шенкт избута меча настрани, хвана другия мъж за нагръдника и го запокити през стаята. Главата му се размаза в стената, а кръвта изригна под такова налягане, че опръска тапетите от пода до тавана. Мухите бяха засмукани от движението му и се завъртяха във въздуха в откачена спирала. Смразяващият трясък на строшения череп се присъедини към съскането на изливащата се от другаря му право върху ошашавеното момче кръв. Времето върна нормалния си ход.
— Жената, която е съборила приборите на приятеля ти. — Шенкт изтръска няколко капки от ръката си. — Муркато ли беше?
Момчето кимна замаяно.
— Накъде тръгна?
Опулените му очи се извъртяха към вратата.
— Добре. — Шенкт предпочиташе да го остави. Но момчето можеше да повика други мъже и да донесе допълнителни неприятности. Понякога трябва да отнемеш един живот, за да спасиш няколко, и в такива моменти сантиментът не помага на никого. Един от уроците на стария му господар, които не бе забравил. — Съжалявам.
Показалецът му потъна в челото на момчето чак до третото кокалче с остро изпукване.
Биеха се в кухните, като се стараеха всячески да си видят сметката. Тръпката не го бе планирал, но кръвта му кипеше. Дружелюбния беше на шибания му път и трябваше да го премахне, просто трябваше. Беше се превърнало във въпрос на гордост. Тръпката бе по-добре въоръжен, имаше по-голям обсег и щит. Но затворникът беше хлъзгав като змиорка и търпелив като зимата. Отстъпваше, избягваше ударите, не напираше и не показваше пролука. Имаше само сатър, но Тръпката знаеше, че с него е убил доста народ, и нямаше намерение да се присъединява към списъка.
Сблъскаха се отново. Дружелюбния се мушна под брадвата и замахна със сатъра, скъсявайки дистанцията. Тръпката пристъпи напред, отблъсна го с щита и нападна, избута го назад към някаква маса. Ухили се, но в същия миг забеляза, че масата е отрупана с ножове. Дружелюбния сграбчи един и изви ръка, за да го хвърли. Севернякът се прикри зад щита и усети как ножът се забива в дървото. Надникна над ръба и видя, че към него лети още един. Острието отскочи и мина покрай лицето му, одра му бузата. Дружелюбния посегна за нов нож.
Тръпката не смяташе да седи и да служи за мишена. Изръмжа и се хвърли напред, скрит зад щита. Дружелюбния отскочи назад и се претърколи през масата. Брадвата го пропусна, удари дървото и ножовете подскочиха във въздуха. Тръпката продължи да натиска, удряше с ръба на щита и размахваше диво брадвата. Строшени чинии, дрънчащи тигани, счупени бутилки и разхвърчали се трески. Някакъв съд с брашно се изсипа и изпълни въздуха със заслепяващ прах.
Тръпката оставяше в кухнята разрушения, с които би се гордял и Кървавия Девет, но затворникът отскачаше и приклякаше, ръгаше и сечеше с ножа и сатъра, винаги извън обхвата му. Единственото, което успя да спечели от проявата на гняв, когато приключиха грозния си танц през дългото помещение, бе кървяща резка на ръката и зачервено петно по лицето на Дружелюбния, където го бе ударил с щита.