— Това е твое, нали?
Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, остри скули и гладни хлътнали очи. Монца се опули. Шокът от разпознаването я заля като ледена вода.
Новодошлият се усмихна, но усмивката беше като на череп — не стигаше до очите.
— Да я убия? — каза той. — След всички усилия, които положих да я запазя жива?
Беше толкова бледа, както когато я откри в боклука по склоновете на Фонтецармо. Или когато се събуди и след като той й махна конците, погледна с ужас безобразното си тяло.
— Да я убия? — повтори той. — След като я пренесох от планината? След като наместих костите й и я сглобих отново? След като я спасих от твоите наемници в Пуранти?
Обърна ръката си и пръстенът падна на блестящия под до осакатената й дясна ръка. Монца не благодари, но той не го и очакваше. Не беше дошъл за нейните благодарности.
— Убийте ги и двамата! — изкрещя Орсо.
Шенкт винаги се чудеше колко предателски настроени може да са хората, когато имат затруднения, и колко лоялни остават, когато животът им е погубен. Тези последни стражи все още се биеха до смърт за Орсо, въпреки че времето му очевидно бе свършило. Може би не осъзнаваха, че толкова могъщ човек като Великия херцог на Талинс може да умре като всеки друг и властта му да се превърне на прах. Може би за някои подчинението се превръщаше в неоспорим навик. А може би се посвещаваха на служенето на господаря и избираха кратката стъпка към славна смърт пред дългия труден и незначителен живот.
В такъв случай Шенкт не можеше да им откаже. Пое си дъх бавно, бавно.
Провлаченото избръмчаване на тетивата отекна в ушите му. Той отстъпи от пътя на първата стрела и я остави да профучи под ръката му. Следващата беше добре прицелена към гърлото на Муркато. Хвана я във въздуха с палец и показалец, докато минаваше покрай него, остави я на полираната маса и тръгна през стаята. Хвана идеализирания бюст на един от предците на Орсо, може би на дядото наемник, и го хвърли към най-близкия стрелец. Бюстът го удари в корема и потъна дълбоко в бронята. Мъжът политна с разперени ръце и крака към стената, арбалетът изхвърча от ръцете му и бавно се завъртя във въздуха.
Шенкт удари следващия по шлема и го вряза дълбоко в раменете. От смачканото забрало швирна кръв, брадвата бавно падна от ръката му. Следващият беше с открит шлем и тъкмо се ококорваше изненадано, когато юмрукът на Шенкт се вряза в нагръдника му така, че изду гърба на бронята. Шенкт стъпи на масата да я прескочи и мраморът се разпука под ботушите му. По-близкият от двамата останали стрелци вдигна бавно арбалета си, сякаш да го ползва като щит. Ръката на Шенкт разцепи дърво и метал, пръсна шлема и отпрати тялото към стената, където то рухна сред облак от мазилка. Шенкт сграбчи другия стрелец и го изхвърли през един от високите прозорци. Блестящите стъкълца бавно полетяха към пода.
Предпоследният вдигаше меча си и от устата му започваха да изхвърчат слюнки, защото надаваше бойния си вик. Шенкт го хвана за китката, извъртя го и го запрати върху последния. Двамата се блъснаха в някаква библиотека, книгите изпопадаха, разтвориха се и бавно запърхаха към пода.
Шенкт издиша и времето възобнови нормалния си ход.
Изхвърчалият арбалет падна, отскочи от плочите и издрънча в ъгъла. Великият херцог Орсо стоеше до масата с картата на Стирия и искрящата корона. Ченето му беше увиснало.
— Никога не зарязвам работа по средата — каза Шенкт. — Но никога не съм работил за теб.
Монца се изправи и излезе иззад обърнатата масичка. Покрай телата на наемниците и стражите. Покрай трупа на Секо. Мозъкът му блестеше на слънчевите лъчи, влизащи през високите прозорци.
Орсо гледаше мълчаливо как се приближава. Величествената картина, изобразяваща гордата победа в Битката при Етрея, се извисяваше над него. Дребният човек и раздутият му мит.
Крадецът на кости се дръпна и ги загледа. Ръцете му бяха омазани в кръв чак до лактите. Монца не знаеше какво бе направил, как и защо. Това нямаше значение в момента обаче.
Ботушите й захрущяха по натрошено стъкло, трески, скъсана хартия и разбита керамика. Навсякъде имаше черни локви кръв и подметките й оставяха кървави отпечатъци. Като кървавата следа, която бе оставила през Стирия, за да стигне дотук. Да застане на мястото, където бяха убили брат й.
Спря на един меч разстояние от Орсо. Не знаеше какво чака. Моментът беше дошъл. Моментът, за който бе напрягала всеки мускул, бе изтърпяла толкова болка, бе похарчила толкова пари, бе погубила толкова хора. Но й беше трудно да мръдне. А след това какво?
Орсо вдигна вежди. Вдигна короната от масата с пресилена грижовност, като майка, вдигаща новороденото си.