— Това трябваше да е мое. Почти беше мое. За това се бих през всичките години. И накрая ми го отне. — Завъртя я бавно в ръцете си и камъните заблестяха. — Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг. Ти построи живота си около брат си. А аз около короната. — Въздъхна тежко, сви устни и хвърли короната върху картата на Стирия. — Виж ни сега. И двамата сме еднакво осакатени.
— Не еднакво. — Тя вдигна меча — калвеса, който бе поръчала за Бена. — Аз все още имам теб.
— И след като ме убиеш, за какво ще живееш? — Очите му се стрелнаха към меча, после към нейните. — Монца, Монца… какво ще правиш без мен?
— Ще измисля нещо.
Върхът проби жакета с леко изпукване, плъзна се без усилие в гърдите и излезе през гърба. Орсо изпъшка и очите му се разшириха. Тя издърпа острието. Останаха така, един срещу друг, за момент.
— О. — Той докосна тъмния плат и пръстът му се оцвети в червено. — Това ли е? — Погледна я объркано. — Очаквах повече.
Коленете му се подгънаха и той падна напред, лицето му тупна глухо на мрамора до ботушите й. Едното око, което се виждаше, се завъртя бавно към нея, а устата се изви в усмивка. След това не помръдна.
Седем от седем. Беше приключила.
Семена
Беше студена и ясна зимна сутрин и дъхът на Монца се виждаше във въздуха. Стоеше пред помещението, където бяха убили брат й. На терасата, откъдето я бяха хвърлили. Ръцете й бяха на парапета, от който я бяха претърколили. Над пропастта, в която се бе потрошила. Усещаше постоянната болка в костите на краката, ръката с ръкавицата и отстрани на черепа. Непрестанната нужда от хъск, която знаеше, че няма да се махне никога. Въобще не беше уютно да гледа стръмния склон и малките дръвчета, които бяха омекотили падането й. Точно затова го правеше всяка сутрин.
„Добрият водач не бива никога да се чувства уютно“, пишеше Столикус.
Слънцето се изкачваше и яркият свят бе изпълнен с цветове. Кръвта се бе оттеглила от небето и бе оставила жизненото синьо, с високи бели облаци. На изток гората отстъпваше място на обработваема земя, незасята угар, богата черна почва, златистокафяво стърнище. Нейните поля. Още по-нататък сивата река се вливаше в морето с широка делта, изпълнена с островчета. Монца едва различаваше малките кулички, сгради, мостове и стени. Великият Талинс, не по-голям от нокът. Нейният град.
Идеята все още й изглеждаше налудничаво.
— Ваше превъзходителство. — Камерхерът бе застанал на един от високите прагове и се кланяше толкова ниско, че почти ближеше пода. Същият човек, който служеше петнайсет години на Орсо, бе успял да се отърве невредим от разграбването на Фонтецармо и се прехвърли от господар към господарка с възхитителна лекота. Монца беше откраднала града на Орсо, двореца, даже някои от дрехите — след известно преправяне. Защо да не вземе и служителите му? Кой разбираше по-добре от работата им?
— Какво има?
— Вашите министри са тук. Лорд Рюбин, канцлер Груло, канцлер Скавиер, полковник Волфиер и… господарката Витари. — Прочисти гърлото си и я погледна колебливо. — Може ли да запитам дали господарката Витари вече има специфична титла?
— Тя се оправя с тези неща, за които няма специфична титла.
— Разбира се, ваше превъзходителство.
— Кажи им да влязат.
Тежките врати, които се отвориха, бяха украсени с медни фигури на извити змии. Не бяха чак произведение на изкуството като лъвовете на Орсо, но бяха много по-здрави. Монца се беше погрижила за това. Посетителите й влязоха веднага, стъпките им отекнаха в хладния мрамор на стаята за лични аудиенции на Орсо. Бяха минали два месеца, но Монца още не можеше да я приеме за своя.
Витари влезе първа. Носеше почти същите тъмни дрехи и самодоволна усмивка, както при запознанството им в Сипани. Следваше Волфиер — ходеше вдървено в натруфената си униформа. Скавиер и Груло се състезаваха да го следват. Старият Рюбин се мъчеше най-отзад, приведен от веригата на поста си, без да бърза да стигне до същността, както винаги.
— Още не си се отървала от това? — Витари намръщено кимна към портрета на Орсо на отсрещната стена.
— Че защо? Напомня ми за моите победи и поражения. Напомня ми откъде идвам. И че нямам намерение да се върна.
— Освен това е хубава картина — отбеляза Рюбин и се огледа тъжно. — Не останаха много.
— Ако не друго, Хилядата меча са старателни. — Стаята бе изгубила всичко, което не бе заковано или изрязано в камък. Широкото писалище на Орсо беше леко изкривено в ъгъла и имаше следи от брадва, защото някой бе търсил скрити чекмеджета. Голямата камина, на която имаше огромни мраморни бюстове на Ювенс и Канедиас, очевидно не можеше да се мръдне и сега в нея горяха няколко цепеници, които въобще не успяваха да затоплят широкото помещение. Голямата кръгла маса също си беше на мястото, със същата разпъната карта. Както в последния ден на Бена, макар сега в единия ъгъл да имаше няколко тъмни петна от кръвта на Орсо.