— Но защо не потърсим съюзници?
— Никой не иска съюзник, който не може да защити своето. Трябва да демонстрираме решителност, иначе вълците ще оглозгат трупа ни. Трябва да съкрушим кучетата от Етрисани.
— Да ги накараме да си платят — изсъска Скавиер.
— Да ги смачкаме — изръмжа Груло.
Волфиер се усмихваше широко, като на парад.
— Армията ще е готова до седмица.
— Ще си излъскам бронята — каза Монца, макар че винаги я държеше лъсната. — Нещо друго? — Петимата замълчаха. — Благодаря ви тогава.
— Ваше превъзходителство. — Всеки се поклони по свой начин. Рюбин с намръщено колебание. Витари с лек присмех.
Монца ги изгледа как излизат. Искаше да остави меча и да кара нещата да растат. Както едно време, след смъртта на баща й. Преди да започнат Кървавите години. Но беше видяла достатъчно и знаеше, че никоя битка не е последна, каквото и да вярваха хората. Животът продължава. Всяка война носеше в себе си семената на следващата и тя планираше да е напълно подготвена за жътвата.
„Приготви си плуга, но дръж кама подръка, за всеки случай“ — пишеше Фаранс.
Намръщи се към картата и сложи лявата си ръка на корема. Започваше да се подува. Три месеца, откакто кръвта й бе спряла. Това означаваше, че детето е на Рогонт. А може би на Тръпката. Дете на мъртвец или на убиец. На крал или на просяк. Единственото важно бе, че е нейно.
Отиде бавно до бюрото и се отпусна на стола. Свали верижката от врата си и отключи ключалката. Извади короната на Орсо и я сложи пред себе си. Златото проблясваше на зимното слънце. Беше изтръгнала скъпоценните камъни, за да купи оръжия. Злато за стомана, за повече злато, както я бе учил Орсо. Но откри, че не може да се раздели с короната.
Рогонт беше умрял неженен и без наследници. Неговото дете, дори копеле, щеше да има добри претенции за титлата му. Велик херцог на Осприя. Крал на Стирия даже. Все пак Рогонт бе носил кралската корона, макар и съвсем за малко. Усети как се усмихва. Когато загубиш всичко, може да потърсиш отмъщение. Но щом го постигнеш, какво? Орсо беше прав. Животът продължава. Има нужда от нови мечти.
Тръсна глава, взе короната и я прибра в бюрото. Гледането й не беше по-добро от гледането на лулата за хъск и чуденето дали да я запали. Тъкмо завърташе ключа, когато вратата се отвори и камерхерът отново почти докосна пода с лице.
— Какво сега?
— Представител на Банкова къща „Валинт и Балк“, ваше превъзходителство.
Монца знаеше, че ще се появят, но това не ги правеше добре дошли.
— Да влезе.
Не изглеждаше впечатляващо като за човек от институция, която купуваше и продаваше нации. Беше по-млад, отколкото очакваше, с къдрава коса, приятни обноски и лека усмивка. Това я разтревожи още повече.
„Най-горчивите врагове идват с най-сладки усмивки“. Вертурио. Кой друг?
— Ваше превъзходителство. — Той се поклони почти толкова ниско, колкото камерхера, което не беше лесно.
— Господин…?
— Сулфур. Йору Сулфур, на вашите услуги. — Когато се приближи до писалището, тя забеляза, че има различни очи, синьо и зелено.
— От Банкова къща „Валинт и Балк“.
— Имам честта да представлявам гордата институция.
— Късметлия. — Тя огледа обширното помещение. — Опасявам се, че по време на щурма бяха нанесени доста щети. Нещата са… по-простички, отколкото при Орсо.
Усмивката му се разшири.
— На влизане видях, че и стените са пострадали. Но простичкото ме устройва перфектно, ваше превъзходителство. Тук съм, за да говорим по работа. Всъщност да ви предложа пълната банкова подкрепа на моите работодатели.
— Разбирам, че сте идвали често при моя предшественик, Великия херцог Орсо, да му предлагате подкрепа.
— Точно така.
— И сега, когато го убих и му отнех поста, идвате при мен.
Сулфур не мигна.
— Точно така.
— Подкрепата ви се нагажда лесно в новите ситуации.
— Ние сме банка. Всяка промяна трябва да е възможност.
— И какво предлагате?
— Пари — каза той лъчезарно. — Пари за финансиране на армии. За публични услуги. Пари, за да се възвърне славата на Талинс и на Стирия. Може би и пари, за да стане дворецът ви не чак толкова простичък.
Монца не беше взела златното съкровище от родната си ферма. Предпочиташе да стои там. За всеки случай.
— А ако предпочитам така?
— Уверен съм, че може да ви предложим и политическа помощ. Знаете, че добрите съседи са най-сигурното убежище в бурята. — Не й хареса подборът му на думи толкова скоро след като ги бе употребила тя, но той продължи спокойно: — „Валинт и Балк“ има дълбоки корени в Съюза. Крайно дълбоки. Не се съмнявам, че може да уредим съглашение между вас и краля.