Мъжът с различните очи погледна Монца, после пак Шенкт.
— Нашият господар…
— Твоят господар — прекъсна го Шенкт. — Аз вече нямам, не помниш ли? Казах му, че приключих. Винаги предупреждавам, когато мога, така че ме чуй. Изчезвай. Ако се върнеш, няма да ме завариш в добро настроение. Върни се и му кажи, че ти служиш. Аз служех едно време. Вече не коленичим.
Сулфур кимна, след което отново се усмихна самодоволно, както на влизане.
— Умрете прави тогава. — Обърна се към Монца и се поклони. — Пак ще се чуем. — След това излезе небрежно.
Шенкт повдигна вежди и каза само:
— Добре го прие.
На Монца не й беше до смях.
— Има много неща, които не ми казваш.
— Да.
— Кой си ти всъщност?
— Бил съм много неща. Чирак. Посланик. Решавах тежки проблеми и създавах такива. Днес явно съм човек, който урежда чуждите сметки.
— Загадъчни лайна. Ако искам гатанки, ще ида на гледачка.
— Ти си Велика херцогиня. Можеш да си извикаш някоя тук.
Тя кимна към вратите.
— Познаваш го.
— Да.
— Имали сте един господар?
— Едно време. Много отдавна.
— Работил си за банката?
Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
— В известен смисъл. Те не се занимават само с броене на пари.
— Почвам да усещам. А сега?
— Сега не коленича.
— Защо ми помогна?
— Защото те създадоха Орсо, а аз руша всичко, което създадат.
— Отмъщение — промърмори тя.
— Не е най-добрият мотив, но понякога от злите помисли излиза и по нещо добро.
— Както и обратното.
— Разбира се. Ти постигна всички победи за херцога на Талинс и затова те наблюдавах. Мислех да го отслабя, като те убия. Но Орсо се опита сам. Затова те излекувах. Мислех да те убедя да заемеш мястото му. Но подцених решителността ти и ти се измъкна. Оказа се, че и ти си намислила да убиеш Орсо…
Монца помръдна неловко в стола на бившия си работодател.
— И заех мястото му.
— Защо да преграждаш река, която вече тече в твоя посока? Да речем, че си помогнахме взаимно. — Той отново се усмихна като череп. — Всички имаме сметки за уреждане.
— Докато си уреждаше своите, ми създаде много могъщи врагове.
— Докато ти уреждаше своите, потопи Стирия в хаос.
Това беше вярно.
— Не го целях.
— Щом отвориш кутията, намеренията ти нямат значение. А кутията зее като гроб в момента. Чудя се какво ли ще изпълзи оттам? Дали ще се надигнат праведни лидери, които да поведат Стирия по светлия път и да я направят маяк за целия свят? Или ще имаме сенки на старите тирани и ще се въртим в кръг по кървавите стъпки на миналото? — Светлите му очи не се откъсваха от нейните. — Ти от кои ще си?
— Предполагам, че ще видим.
— Ще видим. — Той се обърна и излезе абсолютно безшумно.
Монца остана сама.
Всичко се променя
— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?
— Знам. — Но Дружелюбния искаше да го направи.
Коска се размърда ядосано на седлото.
— Само да можех да те убедя, че светът е… пълен с безкрайни възможности! — Опитваше се да убеди Дружелюбния през целия път от нещастното село, където бяха отседнали Хилядата меча. Не можеше да разбере, че Дружелюбния го осъзнава напълно и болезнено ясно. И че го мрази. Според него колкото по-малко възможности, толкова по-добре. А безкрайно беше твърде далеч от приятното.
— Светът се променя, преправя и всичко започва наново и различно, всеки ден! Човек никога не знае какво ще му донесе следващият момент.
Дружелюбния мразеше промяната. Единственото нещо, което мразеше повече, бе незнанието какво ще донесе всеки момент.
— Има безброй различни забавления…
Различните хора имаха различни забавления.
— Да се заключиш далеч от живота е… като да признаеш поражението!
Дружелюбния сви рамене. Поражението не го плашеше. Той нямаше гордост.
— Имам нужда от теб. Отчаяно. Добрият сержант струва колкото трима генерали.
Настана продължителна тишина. Копитата на конете им трополяха по сухата земя.
— По дяволите! — Коска отпи от манерката. — Положих всички усилия.
— Оценявам го.
— Но си твърдо решен?
— Да.
Най-големият страх на Дружелюбния беше, че може да не го приемат обратно. Докато Муркато не му бе дала документ с голям печат за властите на Муселия. Съдържаше присъдите за участието му в убийствата на Гоба, Мотис, принц Арио, генерал Ганмарк, Верния Карпи, принц Фоскар и Великия херцог Орсо и го осъждаше на доживотен затвор. Или поне докато не поискаше да го освободят. Дружелюбния беше сигурен, че няма да поиска подобно нещо. Това беше единствената отплата, която бе пожелал. Най-големият подарък. И сега беше грижливо сгънат във вътрешния му джоб до заровете.