— Добре — каза Дружелюбния. — Шест и едно.
Курвата започна да пищи. Напудрената й буза беше изпръскана с кръв.
— Ти си мъртъв! — изръмжа Гоба, залитна назад и измъкна ножа от колана си. — Ще те убия! — Само че не смееше да пристъпи напред.
— Кога? — попита Дружелюбния и отпусна ръце с оръжията. — Утре ли?
— Ще…
Тръпката го удари с тояга по тила. Добър удар, на точното място. Коленете на Гоба моментално се подгънаха, той падна по лице на паважа, а ножът издрънча, изпуснат от безжизнения му юмрук.
— Нито утре, нито никога. — Жената продължаваше да пищи. Дружелюбния се обърна към нея. — Ти що не бягаш? — Тя се завъртя и хукна в мрака, залиташе на високите токчета, звукът от нощното звънче се носеше зад нея.
Тръпката погледна намръщено труповете. Двете кървави следи се процеждаха между паветата и се смесваха в обща локва.
— В името на мъртвите — промърмори той на северняшки.
Дружелюбния сви рамене.
— Добре дошъл в Стирия.
Кървави инструкции
Монца се взираше в ръката с ръкавицата. Устните й бяха извити в озъбена гримаса. Опитваше се да размърда трите работещи пръста. Навътре и навън, навътре и навън. Мръщеше се на пукането при всяко свиване на юмрука. Чувстваше се странно спокойна, при положение че животът й, доколкото можеше да се нарече живот, балансираше на острието на бръснач.
„Никога не се доверявай на човек отвъд собствените му интереси“, бе написал Вертурио, а убийството на Великия херцог Орсо и приближените му нямаше да е никак лесна работа. Не можеше да се довери на мълчаливия затворник повече отколкото на Саджаам, а това се простираше горе-долу толкова далеч, колкото можеше да се изпикае. Имаше усещането, че севернякът е що-годе почтен, но беше смятала така и за Орсо, а резултатите бяха повече от плачевни. Нямаше да се учуди особено, ако доведяха Гоба в пълно здраве, за да я отведат отново във Фонтецармо и да я хвърлят в пропастта още веднъж.
Не можеше да се довери на никого. Но и не можеше да се справи сама.
Отвън прозвучаха забързани стъпки. Вратата се отвори с трясък и се появиха трима мъже. Тръпката беше отдясно, Дружелюбния отляво. Гоба висеше на раменете им, с клюмнала глава, краката му се тътреха по талаша на пода. Явно можеше да им има вяра, поне засега.
Дружелюбния замъкна Гоба до голямата наковалня в средата. Тръпката донесе дълга верига с окови в двата края и я нави около нея. През цялото време се мръщеше. Сякаш изпитваше някакви угризения.
Угризенията бяха хубаво нещо, но при такива ситуации само пречеха.
Двамата се сработваха добре, като за просяк и затворник. Без излишни движения. Без признаци на нервност, въпреки че се готвеха да извършат убийство. Но пък Монца имаше таланта да подбира подходящи хора за всяка работа. Дружелюбния заключи оковите на дебелите китки на телохранителя. Тръпката посегна и запали лампата. Пламъчето затрептя зад стъклото и освети мърлявата ковачница.
— Свестете го.
Дружелюбния лисна ведро вода в лицето на Гоба. Той се закашля, пое си въздух и поклати глава. Капките се разлетяха от дългата му коса. Опита да се надигне, но веригите го дръпнаха надолу. Огледа се, присвил малките си очи.
— Глупаци! И двамата сте мъртви! Мъртви! Не знаете ли кой съм? Не знаете ли за кого работя?
— Знам. — Монца се постара да пристъпи елегантно, както едно време, но не й се получи. Изкуцука на светло и отметна качулката.
Дебелото лице на Гоба се намръщи.
— Не. Невъзможно. — Очите му се ококориха. Още по-широко. Шок, след това страх и ужас. Той се присви назад, веригите издрънчаха. — Не!
— Да. — Тя се усмихна въпреки болката. — Усещаш ли колко си прецакан? Напълнял си, Гоба. Повече, отколкото аз съм отслабнала. Странно как се развиват нещата. Това моят пръстен ли е?
Носеше червения рубин на малкия си пръст. Дружелюбния бързо го измъкна и й го подхвърли. Монца го хвана във въздуха с лявата си ръка. Последният подарък от Бена. На който се бяха усмихвали, докато яздеха нагоре по планината в онази сутрин. Обковът беше леко поочукан, но камъкът сияеше ярко, с цвета на прерязано гърло.
— Малко се е поочукал, докато се опитвахте да ме убиете, а? Но пък всички сме така. — Отне й малко време, докато го прокара зад кокалчето на средния си пръст. — Какъв късмет. Става ми и на лявата ръка.
— Чакай! Може да направим сделка! — Гоба се беше изпотил. — Може да измислим нещо!
— Вече съм измислила. За жалост нямам пропаст подръка. — Монца се приближи до полицата и взе един тежък чук с къса дръжка. Пръстите на дясната й ръка изпукаха, когато ги сви около нея. — Затова ще те начупя сама. Дръж го. — Дружелюбния изви ръката на Гоба и я сложи на наковалнята. Бледите пръсти задращиха по тъмното желязо. — Трябваше да се уверите, че съм мъртва.