— Орсо ще разбере! Ще разбере!
— Естествено. Когато го хвърля от собствената му тераса, ако не й по-рано.
— Няма да успееш! Той ще те убие!
— Вече опита, не помниш ли? Не му се получи.
Вените по врата на Гоба се издуха, когато опита да се измъкне, но Дружелюбния го държеше здраво.
— Не можеш да го победиш!
— Може би си прав. Ще видим. Но мога да ти кажа едно. — Монца вдигна чука. — Ти няма да разбереш.
Чукът се стовари върху кокалчетата му с леко изхрущяване. Един, два, три пъти. Всеки удар изпращаше болка нагоре по ръката на Монца. Но не толкова голяма, колкото тази на Гоба. Той викаше и трепереше, но Дружелюбния го държеше здраво; лицето му беше невъзмутимо. Телохранителят се дръпна назад и ръката му се изви странично. Монца я премаза с усмивка. Следващият удар попадна в китката, която мигновено започна да почернява.
— Изглежда по-гадно и от моята. — Тя сви рамене. — Е, когато плащаш дълг, е правилно да добавиш и прилична лихва. Дай другата му ръка.
— Не! — изпищя Гоба. — Не! Смили се над децата ми!
— Ти смили ли се над брат ми?
Чукът се стовари върху другата му ръка. Монца се целеше внимателно, внимаваше в подробностите. Връхчета. Пръсти. Кокалчета. Палец. Длан. Китка.
— Шест и шест — изсумтя Дружелюбния през болезнените стонове на Гоба.
Главата на Монца бучеше. Не беше сигурна, че го е чула добре.
— А?
— Шест пъти и шест пъти. — Бившият затворник стана и потри длани. — С чука.
— И какво? — озъби се тя, без да схваща за какво й говори.
Гоба се беше надвесил над наковалнята и ръсеше слюнка, докато неуспешно се опитваше да я помести с потрошените си ръце.
Монца се обърна към него.
— Кой ти е позволил да ставаш? — Чукът се стовари върху коляното му с трясък. Гоба се просна по гръб и опита да изпищи, но следващият удар изви крака му под неестествен ъгъл.
— Тежка работа. — Тя се намръщи от болката в рамото, когато понечи да си съблече палтото. — Пък и вече не съм така чевръста. — Нави ръкава на черната си риза и разкри дългия белег на ръката си. — Все разправяше, че знаеш как да изпотиш една жена, а, Гоба? И като се замисля, че се смеех на тези думи. — Обърса чело с опакото на ръката си. — Махни му оковите.
— Сигурна ли си? — попита Дружелюбния.
— Страх те е, че ще те ухапе по глезена ли? Искам да си поиграя. — Затворникът сви рамене и се наведе да махне оковите от китките на Гоба. Тръпката се мръщеше от сенките. — Нещо не е наред ли? — озъби му се тя.
Той предпочете да замълчи.
Гоба се затътри по лакти на пода, влачеше потрошения си крак. Издаваше някакви нечовешки стонове. Подобни на нейните, докато лежеше потрошена в подножието на Фонтецармо.
— Хррррррх.
Не беше и наполовина толкова задоволително, колкото очакваше. И това разпали гнева й. Стоновете бяха изключително дразнещи. Ръката й пулсираше от болка. Тя се усмихна насила и закуцука след него — преструваше се, че й харесва.
— Трябва да призная, че съм разочарована. Нали Орсо все се хвалеше колко корав бил телохранителят му? Сега ще видим колко си корав. Бих се обзаложила, че си по-мек от чука…
Кракът й се подхлъзна и тя изписка и се подпря с лявата ръка на тухлената пещ. Отне й един миг да осъзнае колко е нагорещена.
— Мамка му! — Залитна назад, ритна някакво ведро и си намокри крака. — По дяволите!
Наведе се над Гоба и го удари, внезапно ядосана, че се е изложила така.
— Копеле! Копеле!
Той стенеше при всеки удар на чука по ребрата му. Опита да се присвие и закачи крака й, като почти я събори върху себе си.
Монца изпищя от болка в бедрото. Удари го отстрани по главата и разпра половината му ухо. Тръпката пристъпи напред да я подхване, но тя се справи и сама. Гоба някак бе успял да се надигне и седеше с гръб към буре с вода. Ръцете му бяха станали двойни. Все едно носеше огромни лилави ръкавици.
— Моли се! — изсъска тя. — Моли се, дебело копеле!
Но Гоба само гледаше осакатените си ръце и пищеше. Остри накъсани писъци.
— Някой може да го чуе — каза Дружелюбния, макар да не даваше вид, че това го притеснява.
— Ами накарай го да млъкне.
Затворникът измъкна жица и я уви около гърлото на Гоба. Писъците стихнаха до мъчително хриптене.
Монца клекна, така че лицата им да са на едно равнище. Коленете й протестираха болезнено, докато наблюдаваше как жицата се впива в дебелия врат. Точно както бяха постъпили с нея. Белегът я сърбеше.
— Как се чувстваш? — Никой не знаеше по-добре от нея. Гоба се опули, а гушата му порозовя, почервеня и накрая премина в лилаво. Монца се надигна. — Бих казала, жалко за хубавото тяло. Само че не е.