— Един банкер.
— Какъв?
— Човек, който брои пари.
— Изкарва пари, като брои пари?
— Точно така.
— По тези места имате странни нрави. Какво е направил?
— Уби брат ми.
— Пак отмъщение, а?
— Пак.
Тръпката кимна.
— Значи съм нает. Какво да направя?
— Помогни на Дружелюбния с боклука. След това потегляме. Няма смисъл да се мотаем в Талинс.
Тръпката погледна към наковалнята и си пое дъх. След това извади ножа, който му беше дала, и тръгна към Дружелюбния, който обработваше трупа на Гоба.
Монца погледна лявата си ръка и изтри няколко пръски кръв. Пръстите й леко трепереха. Не беше сигурна дали от това, че бе убила човек и че бе пощадила друг, или защото се нуждаеше от лула.
Може би и трите.
II
Уестпорт
Постепенно хората привикват към отровата.
През първата година гладуваха и се налагаше Бена да проси в селото, докато Монца работеше на нивата.
Втората година имаше по-добра реколта, успяха да засадят сладки корени до плевнята и получиха малко хляб от мелничаря Десторт, когато снегът покри долината с бяла тишина.
През третата година времето беше хубаво, дъждовете започнаха навреме и Монца изкара чудесна реколта от горната нива. По-добра от предишните постижения на баща й. Заради неприятностите по границата цените бяха високи. Щяха да изкарат пари за ремонт на покрива, както и за нова риза за Бена. Монца гледаше как вятърът люлее житата и усещаше гордост, че е постигнала нещо със собствен труд. Същата гордост, за която баща й говореше често.
Няколко дни преди жътва се събуди от шумове в тъмнината. Разтърси Бена, който спеше до нея, и запуши устата му с длан. Взе меча на баща си, отвори капаците и двамата се измъкнаха през прозореца и се скриха в трънака.
Пред къщата се въртяха хора, факлите им проблясваха в мрака.
— Какви са тези?
— Шшшшт.
Чу ги как разбиват вратата и как ровят из къщата и плевнята.
— Какво искат?
— Шшшшт.
Хората се разпръснаха и подпалиха нивата. Житните класове пламнаха бързо и запращяха. Някой подвикна доволно. Друг се разсмя.
Бена се взираше в нивата с осветено от пожара лице, по бузите му се стичаха сълзи.
— Но защо… защо?
— Шшшшт.
Монца гледаше как димът се извисява в ясната нощ. Целият й труд. Цялата пот и болка. Остана така дълго след като мъжете си тръгнаха.
На сутринта се появиха още хора. Жители на долината с мрачни лица и настроени за отмъщение. Водеше ги старият Десторт, препасал меч, синовете му стояха зад него.
— И оттук ли минаха? Имате късмет, че сте живи. Убили са Креви и жена му. И сина им също.
— Какво ще правите?
— Ще ги проследим и ще ги обесим.
— И ние ще дойдем.
— По-добре…
— Ще дойдем.
Оказа се, че Десторт не винаги е бил мелничар и си разбира от работата. Настигнаха нападателите на следващата вечер. Мъжете лагеруваха около огньове в гората и дори нямаха истински постове. По-скоро разбойници, отколкото войници. Сред тях имаше и фермери от другата страна на границата, решили да отмъщават за някаква измислена вражда, по почина на господарите си.
— Който не е готов да убива, да остане тук. — Десторт извади меча си, а останалите приготвиха сатъри, брадви и импровизирани копия.
— Стой! — изсъска Бена и задърпа Монца за ръката.
— Не.
Тя затича приведена към блещукащите огньове, стиснала бащиния си меч. Чу писък, звъна на оръжия и бръмченето на лъковете.
Излезе от храсталака. Двама мъже стояха пред огън, над който димеше котле с храна. Единият беше с гъста брада и държеше брадва. Монца го посече между очите, преди да успее да я вдигне. Мъжът се строполи с писък. Другият се обърна да побегне, но тя го прониза в гърба, преди да е направил и крачка. Брадатият ръмжеше и се държеше за лицето. Монца го наръга в гърдите и след миг стоновете спряха.
Тя погледна намръщено труповете. Звуците от битката постепенно заглъхваха. Бена изпълзя от гората, измъкна кесията на брадатия и показа среброто в шепата си.
— Седемнайсет монети.
Това беше два пъти повече от цената на цялата реколта. Брат й взе кесията и на другия и се опули.