— А този има трийсет.
— Трийсет? — Монца погледна кръвта по бащиния си меч и се зачуди колко е странно, че вече е убиец. Странно, защото се бе оказало лесно. Много по-лесно, отколкото да обработваш каменистата земя. Твърде лесно. След това зачака да я налегнат угризения. Чака много дълго.
Те така и не дойдоха.
Отрова
Беше един от онези следобеди, които Морвийр обожаваше. Прохладен, дори студен, но без никакъв вятър и облаци. Яркото слънце грееше над голите клони на овощните дървета, осветяваше медния триножник и хвърляше отблясъци по запотените колби. Нямаше нищо по-добро от това да се работи навън в подобен ден. А и така евентуалните смъртоносни изпарения се разсейваха безопасно във въздуха. Все пак хората с професията на Морвийр често ставаха жертва на собствените си продукти, а той нямаше намерение да допуска подобна грешка. Наред с всичко останало това щеше да срине тотално репутацията му.
Морвийр се усмихна на пламъка на лампата, заслушан в нежното съскане на парата и бълбукането на завиращите съставки. За него тези звуци бяха като изваждането на меча за дуелиста и тракането на монети за търговеца. Звуците от добре свършена работа. Затова със задоволство наблюдаваше лицето на Дей, надвесена съсредоточено над колбата, в която се събираше дестилатът.
Несъмнено красиво лице, с форма на сърце и оградено от руси къдрици. Но това беше онази незабележима красота, подсилена с излъчваща се невинност. Лице, което щеше да предизвика позитивна реакция, но малко следващи коментари. Което лесно щеше да се изплъзне от ума на хората. Морвийр я беше избрал точно заради това. Той не правеше нищо случайно.
В края на кондензатора се появи перлена капка, разтегна се, откъсна се и падна беззвучно на дъното на колбата.
— Отлично — измърмори Морвийр.
Последваха още капки. Последната се задържа колебливо на гърлото и Дей внимателно разклати колбата. Капката падна при другите. Течността приличаше на нормална вода на дъното на чаша. Дори не беше достатъчна човек да си навлажни устните.
— Внимателно, скъпа, много, много внимателно. Животът ти виси на косъм. Както и моят.
Тя притисна език към долната си устна, нежно разкачи дестилатора и го остави на подноса. След това продължи с останалите части на устройството. Ученичката на Морвийр имаше деликатни ръце. Нежни, но стабилни, точно както трябваше. Запуши колбата с коркова тапа и я вдигна към светлината. Слънцето превърна малкото количество течност в разтопени диаманти и Дей се усмихна. Красива, невинна и тотално незапомняща се усмивка.
— Не изглежда много впечатляващо.
— Това е целият замисъл. Няма цвят, мирис и вкус. Въпреки това дори най-малката погълната капка, най-лекото изпарение или докосване до кожата ще убие човек за няколко минути. Няма противоотрова, лечение или имунитет. Наистина… това е Кралят на отровите.
— Кралят на отровите — произнесе тя с подходящо страхопочитание.
— Пази това знание близо до сърцето си, скъпа, и го използвай само в най-краен случай. Само срещу най-опасния, подозрителен и коварен противник. Само срещу тези, които са детайлно запознати с отровителския занаят.
— Разбирам. Винаги предпазливостта на първо място.
— Точно така. Това е най-ценният урок. — Морвийр се облегна на стола си и сплете пръсти. — Сега вече знаеш най-дълбоката ми тайна. Обучението ти приключи, но… се надявам, че ще останеш, като моя помощничка.
— За мен ще е чест да остана на служба. Имам да уча толкова много.
— Както и всички ние, скъпа. — Морвийр чу звънчето на градинската врата и изви глава. — Както и всички ние.
Двама души се приближаваха към къщата по дългата пътека през овощната градина. Отровителят извади далекогледа си и го насочи към тях. Мъж и жена. Мъжът беше висок и доста едър, с овехтяло палто и дълга коса. Приличаше на северняк.
— Дивак — измърмори той под нос. Подобни хора бяха предразположени към насилие и суеверия и Морвийр ги отбягваше старателно.
Обърна далекогледа към жената, която всъщност носеше мъжки дрехи. Тя гледаше право към къщата. Все едно — право към него. Несъмнено красиво лице, с черна като катран коса. Но беше от онази корава притесняваща коса и усещането се засилваше от мрачното й изражение. Лице, което изразяваше предизвикателство и заплаха. Лице, което не се забравяше лесно. Разбира се, не можеше да се сравнява по красота с майката на Морвийр, но пък кой ли можеше? Добрите качества на майка му почти надхвърляха човешките стойности. Чистата й усмивка, огряна от слънчева светлина, се бе запечатала завинаги в образа му, сякаш…
— Посетители? — попита Дей.