— Онази жена, Муркато. — Той щракна с пръсти към масата. — Разчисти. И много внимателно! След това донеси вино и сладкиши.
— Искаш ли нещо в тях?
— Само сливи и кайсии. Мисля да посрещна гостите, а не да ги убивам. — Не и преди да чуе какво имаха да кажат поне.
Докато Дей разчистваше, постилаше масата с покривка и нагласяше столовете, Морвийр взе няколко елементарни предпазни мерки. След това седна, кръстоса високите до колене излъскани ботуши и сплете пръсти на корема си. Точно като провинциален благородник, наслаждаващ се на зимния следобед в имението си. Нима не го бе заслужил?
Когато гостите се приближиха, се надигна с най-приветливата си усмивка. Муркато леко накуцваше. Прикриваше го доста добре, но през дългите години в занаята отровителят бе изострил инстинктите си и не пропускаше и най-малките подробности. Жената носеше меч на дясното си бедро, при това не лош, но той не му обърна внимание. Грозни и неусъвършенствани уреди. Джентълмените ги носеха, но само грубияните прибягваха до употребата им. Дясната ръка на жената беше с ръкавица и вероятно прикриваше нещо, защото другата й бе открита. Носеше пръстен с камък колкото върха на палеца му. Ако наистина бе рубин, стойността му бе обещаващо голяма.
— Аз съм…
— Ти си Монцаро Муркато, предишен капитан-генерал на Хилядата меча, доскоро на служба при херцог Орсо от Талинс.
Морвийр реши да избегне ръката с ръкавицата, затова подаде левицата си с обърната нагоре длан. Жест, издаващ скромност и подчинение.
— Един наш общ познат, кантийски джентълмен, казва се Саджаам, ме предупреди за посещението ви. — Последва кратко, но силно ръкостискане. — А как е твоето име, приятелю? — Морвийр се наклони угоднически и стисна десницата на северняка с две ръце.
— Каул Тръпката.
— Така, така, винаги съм намирал северните имена за изключително изобразителни.
— За к’ви?
— За хубави.
— Аха.
Морвийр задържа ръката му за момент, след което я пусна.
— Моля, заповядайте. — Усмихна се на Муркато, която се настани на стола си с лека гримаса. — Трябва да призная, че не очаквах да си толкова красива.
Тя се намръщи.
— А аз не очаквах да си толкова дружелюбен.
— О, повярвай ми, ако се наложи, мога да бъда крайно недружелюбен. — Дей се появи с чиния със сладкиши, бутилка вино и чаши. — Но моментът не е такъв, нали? Вино?
Посетителите му се спогледаха. Морвийр извади тапата с усмивка и си наля малко.
— Вие сте наемници, но предполагам, че не ограбвате и не заплашвате всеки срещнат. По същия начин аз не тровя всички наред. — Той сръбна шумно, сякаш да демонстрира, че е безопасно. — Кой би ми платил иначе? Няма от какво да се притеснявате.
— Въпреки това, ще ни простиш, ако откажем.
Дей се пресегна за сладкиш.
— Може ли?
— Угощавай се. — Морвийр се обърна към Муркато. — Значи не сте тук заради виното ми.
— Не. Имам работа за теб.
Отровителят огледа кожичките на ноктите си.
— Предполагам, става дума за смъртта на херцог Орсо и някои негови приближени. — Монца замълча, но явно очакваше обяснение и той продължи. — Не се изисква изключителен интелект, за да се извадят заключения. Орсо обяви, че двамата с брат ти сте убити от Лигата на Осемте. След това разбрах от нашия общ познат Саджаам, че не си толкова починала, колкото се говори. След като не последва сълзливо посрещане от Орсо и щастливи изявления за чудодейното ти спасяване, може да предположим, че осприанските убийци… са лъжа. Херцогът на Талинс има завистлив характер и многобройните ти победи са те направили твърде популярна за вкуса му. Близо ли съм?
— Достатъчно близо.
— Искрените ми съболезнования. Явно брат ти вече не е сред нас, а доколкото разбирам, сте били неразделни. — Хладните й сини очи се превърнаха направо в лед. Севернякът гледаше намръщено. Морвийр прочисти гърлото си. Остриетата може и да бяха неусъвършенствани инструменти, но меч в корема убива умния също толкова лесно, колкото и глупаците. — Разбирате, че аз съм най-добрият в занаята си.
— Факт — каза Дей, откъсвайки се за момент от сладкиша. — Неоспорим факт.
— Мнозина известни хора, върху които съм развил уменията си, биха свидетелствали, ако могат, но уви, това е невъзможно.
Дей поклати тъжно глава.
— Нито един.
— Какво искаш да кажеш? — попита Муркато.
— Най-доброто е скъпо. По-скъпо, отколкото ти би могла да си позволиш, след като загуби работодателя си.
— Чувал ли си за Сомену Хермон?
— Името ми е познато.
— Аз не съм — обади се Дей.
Морвийр се зае да й обясни.
— Известен кантийски имигрант, който според слуховете станал най-богатият търговец в Муселия. Разточителството и луксът, в които живееше, бяха легендарни.