— Какво ми направихте? — Той понижи глас. — Магия?
Дей се разсмя така, че от устата й захвърчаха парченца ябълка.
— Става все по-добре.
— А аз смятах, че ще е неприятен спътник — подсмихна се Морвийр. — Ха, магия! Това е като една от онези истории.
— Като в дебелите глупави книги! Магове, дяволи и подобни глупости! — Дей едва се сдържаше. — Глупави истории за деца!
— Добре де — въздъхна Тръпката. — Разбирам. Тъп съм като пъстърва във вир. Не е магия. Тогава какво?
— Наука. — Дей продължаваше да се усмихва.
Тръпката не схвана веднага.
— Това какво е? Друг вид магия?
— Не. Точно обратното — изсумтя Морвийр. — Науката е система от рационални мисли, създадена да изследва света и да установи принципите, според които той функционира. Ученият използва тези принципи, за да постигне желания ефект. Нещо, което би изглеждало магическо в очите на примитивните хора. — Тръпката се затрудни с дългите стирийски думи. За човек, който твърдеше, че е умен, Морвийр имаше неприятния навик да усложнява простите неща. — Съответно, магията е система от заблуждения, създадена да залъгва идиотите.
— Да бе. Значи аз съм най-тъпото копеле в Кръга на света? Цяло чудо е как не се насирам, ако не мисля за задника си непрекъснато.
— И аз това се чудех.
— Магията съществува — изръмжа Тръпката. — Видях как една жена призова мъгла.
— Така ли? И какво й беше необичайното на мъглата? Имаше магически цвят? Зелена? Оранжева?
Тръпката се намръщи.
— Нормална си беше.
— Значи една жена я призова и тя се появи. — Морвийр повдигна вежди към ученичката си. — Цяло чудо. — Тя се усмихна и захапа ябълката.
— Виждал съм и един мъж, покрит със символи. Половината му тяло беше неуязвимо. Лично го наръгах с копие. Беше смъртоносен удар, а дори не му остави белег.
— Ауууу! — Морвийр вдигна ръце и потрепери като дете, видяло призрак. — Магически символи! Първо е нямало рана, а после… пак е нямало рана? Признавам! Светът е пълен с чудеса.
Дей отново се разхили.
— Знам какво видях.
— Не, объркани приятелю. Мислиш си, че знаеш. Няма такова нещо като магия. Не и в Стирия.
— Само предателство — обади се Дей, — война, болести и начини за изкарване на пари.
— Защо въобще си дошъл в Стирия? — попита Морвийр. — Защо не си остана в обгърнатия в мистични мъгли Север?
Тръпката се почеса бавно по врата. Причината вече му се струваше странна, а и се чувстваше още по-глупаво да я изрече на глас.
— Дойдох, за да стана по-добър човек.
— Като гледам откъде почваш, едва ли ще ти е крайно трудно.
Тръпката все още имаше известна гордост и този задник започваше да го дразни. Едно време щеше просто да го прасне с брадвата. Но все пак се опитваше да бъде добър, затова се надвеси и заговори бавно и внимателно на северняшки.
— Мисля, че главата ти е пълна с лайна, което не е изненадващо, защото в лицето приличаш на задник. Всички дребосъци сте еднакви. Все опитвате да се изкарате умни, за да има с какво да се гордеете. Няма значение колко ще ми се присмивате, аз вече съм спечелил. Ти никога няма да бъдеш висок. — Лицето му се озари от усмивка. — Само ще си мечтаеш да можеш да видиш другия край на претъпкана стая.
Морвийр се намръщи.
— Какво означава това бръщолевене?
— Ти си шибаният учен. Сам се досети.
Дей се разсмя весело, но Морвийр я изгледа мрачно. Въпреки това тя продължи да се усмихва, довърши ябълката и хвърли огризката. Тръпката изостана и загледа полузамръзналите нивя. Това го накара да се замисли за дома. Въздъхна и дъхът му излезе на пара към сивото небе. Всичките му приятели бяха воини. Карли и Именувани мъже, повечето от които вече бяха обратно в калта, по един или друг начин. Реши, че Дружелюбния е най-близо до това сред познатите му в Стирия, и смуши коня към него.
— Хей.
Дружелюбния не отговори. Дори не помръдна глава, за да даде знак, че го е чул. Тишината се проточи. Лицето му беше като тухлена стена и не предполагаше шеги и усмивки. Но пък човек трябва да се държи за надеждата, нали?
— Значи си бил войник, а?
Дружелюбния поклати глава.
— Но си се бил в битки?
Отново поклащане.
Тръпката кимна, все едно му бяха отговорили положително. Нямаше друг избор.
— Аз съм се бил. В мъглата на север от Кумнур с карлите на Бетод. Удържах строя при Дънбрек с Руд Три дървета. Бих се седем дни в планините, заедно с Кучето. Седем отчаяни дни.
— Седем? — Едната вежда на Дружелюбния помръдна с интерес.