От едната страна на площада се извисяваше сграда с огромен купол и шест високи кули на фасадата, с блестящи златни върхове. Напевът идваше оттам. Стотици гласове, едновременно басови и високи, които се сливаха в едно.
— Това е храм. — Муркато бе изостанала до него. Под качулката от лицето й се виждаше само намръщената долна част. Ако трябваше да е честен, Тръпката се боеше от нея. Не само защото я бе видял как размазва човек с чук, при това май с наслада. Когато преговаряха, бе изпитал неприятното чувство, че е готова да го прободе в гърба. Освен това едната й ръка бе постоянно с ръкавица. Никога не се беше страхувал от жена и сега бе едновременно нервен и засрамен. Но не можеше да отрече, че въпреки ръкавицата, чука и чувството за опасност му харесва да я гледа. Много. Не беше сигурен дали не харесва опасността повече отколкото е здравословно. Точно поради това не знаеше какво да каже.
— Храм ли?
— Там южняците се молят на Господ.
— Господ? — Вратът го заболя, когато погледна към кулите, по-високи от най-големите дървета в долината, където бе израснал. Беше чувал, че хората на юг смятат, че на небето живее мъж. Онзи, който е създал света и вижда всичко. Досега това му се струваше пълна глупост, но като гледаше огромната постройка, не беше далеч от това да им повярва. — Красива е.
— Преди стотина години, когато гуркулите превзели Дауах, много южняци избягали. Някои се установили тук и издигнали този храм като благодарност за спасението си. Уестпорт е част от Юга, както е част от Стирия. Освен това е и част от Съюза, защото им се наложи да изберат страна и купиха победата на Върховния крал над гуркулите. Наричат този град Кръстопътя на света. Онези, които не го наричат свърталище на лъжци, разбира се. Тук има хора от Хилядата острова, Сулджук, Сикур, Тонд и Старата империя. Дори северняци.
— Тъпи копелета.
— Диваци. Чувала съм, че някои си пускат дълга коса, като жени. Но тук приемат всякакви. — Ръката с ръкавицата посочи редица мъже на малки платформи в другия край на площада. Странна тълпа, дори за тези места. Млади и стари, високи и ниски, дебели и кльощави, със странни роби и шапки, някои бяха полуголи и боядисани, а един имаше забити в лицето кости. Зад някои имаше знаци с най-различни букви и украси. Те танцуваха, вдигаха ръце към небето, падаха на колене и плачеха, пееха, крещяха и се надвикваха на повече езици, отколкото Тръпката беше чувал.
— К’ви са пък тез? — промърмори той.
— Светци. Или откачалки, в зависимост от това кого ще попиташ. В Гуркул трябва да се молиш, както определи пророкът. Тук всеки е свободен да се моли по свой начин.
— Значи се молят?
Муркато сви рамене.
— По-скоро опитват да убедят останалите, че знаят най-добрия начин.
Много хора гледаха. Някои кимаха. Други клатеха глави, смееха се и подвикваха обиди. Трети просто зяпаха отегчено. Един от светците — или откачените — започна да крещи на Тръпката нещо неразбираемо, после коленичи и протегна ръце, мънистата на врата му тракаха. Тръпката можеше да прочете в кървясалия му поглед, че е напълно отдаден на каузата си.
— Сигурно е приятно.
— Кое?
— Да мислиш, че знаеш всички отговори… — Той направи пауза, защото покрай тях мина жена, водеше мъж на каишка. Едър тъмнокож мъж с метален нашийник, с торби в ръцете и наведен поглед. — Видя ли ги?
— В Юга или притежаваш нещо, или те притежават.
— Скапан обичай — Тръпката. — Този град нали уж е част от Съюза.
— А в Съюза обичат свободата, а? Там няма робство. — Тя кимна към група роби, които вървяха покорно в колона. — Ако само минават оттук, никой не си прави труда да ги освобождава.
— Проклетият Съюз. Скапаните копелета винаги искат повече земя. Северът е все по-пълен с тях, откакто войната се възобнови. И за какво им е повече земя? Трябва да видиш какъв град си имат. Пред него това място изглежда като село.
Тя го изгледа остро.
— Адуа ли?
— Точно.
— Бил ли си там?
— Аха. Бих се с гуркулите. Оттам ми е този белег. — Той дръпна ръкава, за да покаже белега на китката си. Тя го изгледа странно. Сякаш почти с уважение. Това му хареса. От доста време всички го гледаха само с отвращение.
— Стоял ли си в сянката на Кулата на Създателя?
— По-голямата част от града е в сянката й, по едно или друго време.
— Как изглежда?
— По-тъмна, отколкото отвън. Като всички сенки.
— Ха. — Тръпката за пръв път видя усмивка на лицето й и реши, че й отива. — Винаги съм казвала, че един ден ще отида.