— Идиоти?
Той се нацупи.
— Друго исках да кажа.
— Оптимисти?
— Точно. Аз съм оптимист.
— И как ти се получава?
— Не много добре, но продължавам да се надявам.
— Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука. — Виждаше как лицето му се появява изпод кичурите мазна коса. Корави скули, остър нос, малък белег на веждата. Беше хубаво лице, доколкото й пукаше. Откри, че й пука повече, отколкото очакваше. — Ти си бил воин, нали? Как ги наричате в Севера… карл?
— Всъщност бях Именуван мъж. — Можеше да чуе гордостта в гласа му.
— Браво. Значи си водил хора?
— Случвало се е. Баща ми беше известен, брат ми също. Явно малко от това е останало и по мен.
— И защо се отказа? Защо дойде тук, където си никой?
Той погледна отражението й в огледалото, докато ножиците щракаха около лицето му.
— Морвийр каза, че ти си била воин. Прословут.
— Не толкова прословут. — Това беше само половин лъжа. Славата й в много отношения беше позорна.
— В нашия край това е странна работа за жена.
Монца сви рамене.
— По-лесно е от земеделието.
— Но все пак познаваш войната, нали?
— Да.
— Вярвам, че си била в битки. Виждала си как загиват хора.
— Да.
— Значи знаеш и какво върви с това. Походите, чакането, болестите. Изнасилванията, грабежите, пожари и убийства на хора, които с нищо не са го заслужили.
Монца си припомни собствената си опожарена нива, преди толкова години.
— Ако искаш да кажеш нещо, говори направо.
— Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил, и с времето става все по-гадно. — Тя не отрече. — Така че знаеш защо поисках да се измъкна. Да създам нещо. Нещо, с което да се гордея, а не само да руша. Да бъда… по-добър човек.
Щрак, щрак. Косата продължаваше да пада на пода.
— По-добър човек, а?
— Точно така.
— Нали си виждал мъртъвци.
— Достатъчно.
— Много, на едно място? — попита тя. — Нахвърляни след болест или нападали след битка.
— Да, виждал съм.
— Да си забелязвал някои от тях да светят, да речем? Или да миришат като рози в пролетна утрин?
Тръпката се намръщи.
— Не.
— Добрите и лошите, всички изглеждат еднакво, нали? Поне на мен. — Беше негов ред да замълчи. — Ако си добър и правиш правилното всеки ден, изграждаш неща, с които се гордееш, за да може копелетата да ги разрушат във всеки момент, казваш благодаря всеки път, когато те ритнат в чатала, мислиш ли, че като умреш и те погребат, ще се превърнеш в злато?
— Какво?
— Или ще изгниеш като останалите шибаняци?
Той бавно кимна.
— Естествено, че ще изгния. Но поне може да оставя нещо хубаво след себе си.
Монца се засмя сухо.
— Какво оставяме освен недовършени и неизказани неща? Празни дрехи, празни помещения, празнина в хората, които са ни обичали? Неоправени грешки и изгнили надежди?
— За надеждите може и да е така. Но бих добавил добрите думи и щастливите спомени.
— И всичките усмивки на загиналите приятели те топлеха, когато те открих, така ли? Как бяха на вкус, когато беше гладен? Нима ти повдигнаха настроението, когато беше отчаян?
Тръпката изду бузи.
— Направо си като слънчев лъч. Може пък и да са ми донесли нещо добро.
— По-добро от джоб пълен със сребро?
Той примигна и отклони поглед.
— Може би. Но все пак мисля да се придържам към мойто си мислене.
— Ха. Късмет тогава, добри човече. — Тя поклати глава, сякаш не беше чувала подобна глупост. „Дай ми само зли хора за приятели, — беше написал Вертурио. — Тях мога да разбера“.
Последно изщракване с ножиците и бръснарят отстъпи и изтри потното си чело с ръкав.
— Готово.
Тръпката се погледна в огледалото.
— Изглеждам различно.
— Сър прилича на стирийски аристократ.
— Поне вече не прилича на северен просяк — изсумтя Монца.
— Може би. — Тръпката не беше много щастлив. — Мисля, че това е по-добре изглеждащ мъж. По-умен мъж. — Прокара ръка по късата си черна коса и се намръщи на отражението си. — Но не съм сигурен дали вярвам на това копеле.
— И за финал… — Бръснарят се наведе с цветна кристална бутилка в ръце и пръсна малко парфюм на главата на Тръпката.
Севернякът рипна като котка, стъпила на въглен.
— К’во правиш, по дяволите? — Изръмжа, сви юмруци и бутна бръснаря така, че той отлетя с писък чак в другия край на помещението.
Монца се засмя неудържимо.
— Може и да изглежда като благородник. — Извади още няколко монети и ги тикна в джоба на ошашавения бръснар. — Но определено му липсват маниери.