Никомо Коска гледаше тази демонстрация с леко повдигната вежда.
— Саджаам, виж наборния документ. Уточнява ли, че трябва да вземаме само мъже? Какво е написано?
Писарят погледна в документа.
— Двеста кавалерия и двеста пехота. Хората да се добре екипирани и качествени. Казва се хора.
— А пък качествени е доста размито понятие. Ей, момиче! Муркато! Наета си, както и брат ти. Подпишете се.
Тя го направи. Бена също. И просто така станаха войници в Хилядата меча. Наемници. Фермерът я стисна за крака.
— Зъбите ми…
— Търси си ги в лайната — отвърна тя.
Известният наемник Никомо Коска поведе новобранците си под веселите звуци на гайда и привечер спряха да лагеруват под звездите. Бяха се скупчили около огньовете и говореха как ще забогатеят в предстоящата кампания.
Монца и Бена се бяха притиснали един до друг, наметнати с тяхното си одеяло. От тъмното се появи Коска, огънят освети нагръдника му.
— А! Моите хлапета воини! Щастливите ми талисмани! Студено ли ви е? — Свали пурпурното си наметало и им го подаде. — Вземете го. Ще държи студа далеч от кокалите ви.
— Какво искаш за него?
— Приемете го с моите комплименти? Аз си имам друго.
— Защо? — озъби се тя подозрително.
— Капитанът трябва да се погрижи първо за хората, а после за себе си, казва Столикус.
— К’ъв е тоя? — попита Бена.
— Столикус ли? Най-великият генерал в историята! — Монца го изгледа вяло. — Древен император. Всъщност най-известният император.
— Какво е император? — обади се пак Бена.
Коска вдигна вежди.
— Нещо като крал, но по-велик. Трябва да прочетете това. — Извади нещо от джоба си и го подаде на Монца. Малка окъсана книжка с червена корица.
— Добре. — Тя отвори първата страница и се намръщи, чакаше го да се махне.
— Не можем да четем — издъни се Бена, преди тя да успее да го спре.
Коска се намръщи и засука мустака си с палец и показалец. Монца очакваше, че ще им каже да се връщат във фермата, но вместо това той се смъкна бавно и седна до тях със скръстени крака.
— Ех, деца, деца. — Посочи страницата. — Това тук е буквата А.
Мъгли и шепоти
Сипани миришеше на гнило, застояла солена вода, дим, лайна и урина, бърз живот и бавен упадък. На Тръпката му се повръщаше, макар че миризмата можеше и да не пречи толкова, ако можеше да види нещо. Нощта беше тъмна, а мъглата толкова гъста, че Монца, която вървеше на една ръка разстояние, беше едва различим силует. Фенерът му не осветяваше повече от десет павета в краката му, лъскави от нощната влага. На няколко пъти щеше да падне във водата. Не беше трудно. В Сипани имаше канал зад всеки ъгъл.
Гигантските очертания се изкривяваха, променяха се в мрачни сгради и изчезваха бързо. От мъглата изникваха фигури, като нападащи шанка в битката при Дънбрек, след което се превръщаха в мостове, парапети, статуи и карети. Фенери се клатушкаха по стълбове, пред вратите горяха факли, а проблясъците в прозорците бяха овални, като блатни светлинки. Тръпката се съсредоточаваше върху някоя светлина, за да поддържа курса, но след малко къщата започваше да се движи. Той примигваше, разтърсваше глава и осъзнаваше, че това е поредната баржа в канала, отнасяща светлините си в нощта. Цял живот бе мразил градовете, мъглата и солената вода. Трите накуп му бяха като истински кошмар.
— Скапана мъгла — измърмори Тръпката и вдигна фенера, сякаш това щеше да помогне. — Не виждам нищо.
— Това е Сипани — отвърна Монца през рамо. — Град на мъгли. Град на шепоти.
Хладният въздух беше пълен със странни звуци. Плисъкът на водата и скърцането на въжетата от преминаващите лодки. Камбани, викове и всякакви гласове. Цени. Предложения. Предупреждения. Шеги и заплахи, изливащи се една върху друга. Кучешки лай, котешко мяукане, цвърчене на плъхове и птичи крясъци. Музика, губеща се в мъглата. Призрачен смях от другата страна на водата, някакъв гуляй вероятно, който се местеше от кръчмата към някой бардак, комарджийско свърталище или пушалня. Това завърташе главата на Тръпката и го караше да се чувства по-зле отвсякога. Все едно боледуваше от седмици. Още от Уестпорт.
В нощта се чуха стъпки и Тръпката се притисна към стената и плъзна ръка към скритата под палтото му брадвичка. Няколко мъже минаха покрай тях, като буквално се отъркваха в него. Жени също. Една придържаше шапка към натруфената си прическа, докато подтичваше. Дяволски лица с размазани пиянски усмивки, появяваха се изневиделица и изчезваха в нощта, завихряйки мъглата с наметалата си.