— Арио ще се подхилва, ще слуша и ще кима. Ще посее малко надежди, че баща му може да сключи мир. Поне докато войниците на Орсо не се появят пред стените на Визерин.
Витари вдигна канчето си и присви очи към Монца.
— И Хилядата меча ще са с тях.
— Салиер, Рогонт и останалите го знаят много добре. Те не са глупаци. Скъперници и страхливци да, но не и глупаци. Просто печелят време за манипулации.
— Манипулации ли? — Тръпката се заплете с непознатата дума.
— Ще го увъртат. — Витари отново показа зъбите си. — Орсо няма да сключи мир и Лигата на Осемте не таи напразни надежди. Единственият, който се надява на нещо повече от мъгла, е негово августейшо величество, но пък казват, че той има талант за самозаблуда.
— То си върви с короната — каза Монца. — Но той не ме интересува. Тук съм за Арио и Фоскар. Какво друго ще правят, освен да пробутват лъжи на зет си?
— Ще има маскен бал в чест на краля и кралицата в палата на Соториус, в първата вечер на конференцията. Арио и Фоскар ще присъстват.
— Ще има много охрана — каза Тръпката, за да е в крак с разговора. Това, че сякаш чуваше отнякъде плачещо дете, не му помагаше.
Витари изсумтя.
— Дузина от най-охраняваните хора на света в стая с най-заклетите им врагове? Кълна се, че ще има повече войници, отколкото в Битката за Адуа. Няма място, на което братята да бъдат по-малко уязвими.
— А как да ги докопаме тогава? — озъби се Монца.
— Да видим. Не съм дружка с Арио, но познавам някой, който е. Много, много близък приятел.
Монца смръщи вежди.
— Тогава да поговорим…
Вратата внезапно се отвори и Тръпката се завъртя натам с полуизвадената вече брадвичка.
На прага стоеше дете. Момиче, някъде около осемгодишно, облечено с твърде голяма нощница, под която се подаваха хилави боси крачета. Имаше същата стърчаща червена коса. Погледна Тръпката, Монца и Витари с големите си сини очи.
— Мамо. Кас плаче.
Витари коленичи и приглади косата й.
— Чух, миличко. Опитай да го успокоиш. Ще дойда след малко и ще ви попея.
— Добре. — Момичето погледна отново Тръпката, който малко засрамено се опитваше да прибере брадвичката и да й пробута усмивка. След това се обърна и затвори вратата.
— Момчето ми е настинало — каза Витари, гласът й отново беше станал корав. — Като се разболее едно, се разболяват всичките, а накрая и аз. Кой тогава ще ги гледа?
— Не мисля, че разполагам с необходимите атрибути — обади се Тръпката.
— Мен хич ме няма по семейните въпроси — добави Монца. — Та ще ни помогнеш ли?
Витари стрелна с поглед Тръпката и попита:
— Кой друг е с вас?
— Един бияч, Дружелюбния.
— Добър ли е?
— Много — отвърна Тръпката, мислеше си за окървавените трупове на улицата в Талинс. — Но е малко странен.
— В тази професия се налага. Кой още?
— Един отровител и помощничката му.
— Добър?
— Поне според него. Казва се Морвийр.
— Ха! — Витари се намръщи, все едно е пила пикня. — Кастор Морвийр? На това копеле може да се вярва, колкото на скорпион.
Монца я изгледа с хладно спокойствие.
— И от скорпионите има полза. Попитах ще ни помогнеш ли?
Очите на Витари се превърнаха в две цепки, блестящи на светлината на огнището.
— Мога да помогна, но ще ви струва скъпо. Нещо ми подсказва, че ако свършим работата, няма да съм желана в Сипани.
— Парите не са проблем. Стига да успееш да ни доближиш. Познаваш ли някой, който ще ни помогне?
— О, познавам всякакви хора.
Изкуството на убеждаването
Беше рано и улиците на Сипани бяха тихи. Монца се беше прислонила до една врата, увита в палтото и с длани под мишниците. Висеше вече от час и й ставаше все по-студено. Издишаше мъгла в мъгливия въздух. Ушите и ноздрите й щипеха неприятно. Цяло чудо, че сополите й още не бяха замръзнали. Но беше търпелива. Налагаше се.
Столикус пишеше, че девет десети от войната е чакане, но май процентът беше по-висок.
Мина един мъж с количка, натоварена със слама. Тихото му свирукане беше приглушено от мъглата. Монца го проследи с поглед, докато не се изгуби. Искаше й се Бена да е до нея.
И да си носи лулата за хъск.
Раздвижи език в пресъхналата си уста, опита да прогони мисълта, но тя се бе забила в ума й като треска под нокът. Болезненото, но чудесно парене в гърдите, вкусът на пушека, докато го изпускаше. Бавното натежаване на крайниците и омекването на света. Постепенното изчезване на съмненията, страха и гнева…
По мокрите павета зачаткаха стъпки и от сумрака се показаха две фигури. Жена с богато алено палто със златна бродерия се озъби с лек съюзен акцент на мъжа отзад, който носеше тежък сандък на рамо: