След това Коска се засмя.
— Зависи от обстоятелствата. Сещам се как намерихме едни деца, май след обсадата на Мурис? Помниш ли, Монца? — Тя се намръщи още повече от обичайното, но нямаше как да го спре. — Намерихме едни деца и искахме да ги продадем на търговците на роби, но не можахме…
— Разбира се! — почти изпищя Морвийр. — Възхитително! Какво може да е по-забавно от продадени в робство сирачета?
Отново неловка тишина, в която отровителят и наемникът размениха смъртоносни погледи. Дружелюбния бе виждал мъже да се гледат така в Убежището. Когато докарваха новите и имаше размествания по килиите. Някои не се разбираха. Намразваха се от първия момент. Бяха твърде различни. Или твърде еднакви. Разбира се, тук нещата не можеше да се предвидят толкова лесно. Но в Убежището, когато двама се гледаха по този начин, рано или късно се стигаше до кръвопролитие.
Питие, питие, питие. Очите на Коска се преместиха от наглата гадина Морвийр към пълната му с вино чаша, след това към тези на останалите, обратно към собственото му канче с вода и накрая към бутилката в центъра на масата, която привличаше неудържимо погледа му. Ако се стрелнеше, можеше да я докопа. Колко ли щеше да изгълта, преди да я изтръгнат от ръцете му? Малцина можеха да пият по-бързо при подобни обстоятелства…
В този момент забеляза, че Дружелюбния го наблюдава. Нещо в тъмните очи на затворника го накара да премисли. Той беше Никомо Коска, дявол го взел! Поне едно време. Градовете трепереха от името му и така нататък. Твърде дълги години не беше мислил за нещо повече от следващото напиване. Беше време да погледне по-далече. Поне към по-следващото напиване. Но промяната не беше лесна.
Почти усещаше как потта избива по кожата му. Главата му пулсираше и бучеше болезнено. Почеса се по врата, но от това само го засърбя повече. Знаеше, че се хили като череп и говори твърде много. Но трябваше да се усмихва и да говори, иначе щеше да се разпищи.
— Спаси ми живота при обсадата на Мурис, нали, Монца? Мурис ли беше? — Дори не помнеше как хрипливият му глас се бе спрял на тази тема. — Копелето се появи отникъде. Бързо замахване! — Резкият му жест щеше да събори канчето с вода. — И тя го прониза! Кълна се, право в сърцето. Спаси ми живота. При Мурис. Спаси ме…
Почти му се искаше да го беше оставила да умре. Кухнята се клатеше и люшкаше като корабна каюта в свирепа буря. Почти очакваше да види как виното се излива от чашите, задушеното се разсипва, а чиниите се плъзгат по масата. Знаеше, че бурята е в главата му, но въпреки това стискаше отчаяно мебелите, когато положението станеше твърде сериозно.
— Нямаше да е толкова срамно, ако не го беше направила отново на другия ден. Уцелиха ме със стрела в рамото и паднах в проклетия ров. Всички го видяха. Да се направя на глупак пред приятелите е едно, но пред враговете…
— Забравил си.
Коска се намръщи към Монца.
— Така ли? — Трябваше да признае, че едва помни последните изречения, камо ли обсада преди над десет пропити с алкохол години.
— Аз паднах в рова и ти скочи да ме извадиш. Рискува живота си и те улучи стрела.
— Звучи изключително невероятно да съм сторил подобно нещо. — Беше болезнено да мисли за каквото и да е освен за нуждата да си пийне. — Но трябва да призная, че ми е трудно да се върна към детайлите. Може би, ако ми подадеш виното, ще успея…
— Достатъчно. — Имаше характерния поглед, с който обикновено го извлачваше от някоя кръчма, само дето беше по-остър, по-ядосан и дори по-разочарован. — Трябва да убия петима мъже и нямам време да спасявам никого. Особено от собствената му глупост. Нямам полза от пияници. — Останалите го наблюдаваха мълчаливо как се поти.
— Не съм пияница — изхриптя Коска. — Просто обичам вкуса на виното. Толкова много, че ако не пия на всеки няколко часа, се разболявам. — Стисна вилицата си, защото стаята се разлюля съвсем, и се усмихна измъчено. Останалите се разсмяха. Надяваше се, че им е приятно, защото Никомо Коска винаги се смееше последен. Стига да не му беше лошо, разбира се.
Морвийр се чувстваше изолиран. Той несъмнено беше много умел събеседник лице в лице, но никога не се чувстваше комфортно в голяма група. Обстановката му напомняше на столовата в сиропиталището, където по-големите се забавляваха, като хвърляха храна по него. Ужасяваща прелюдия към побоите и гаврите, които следваха в тъмните спални.
Новите помощници на Муркато, за чието привличане въобще не бяха поискали мнението му, го изнервяха още повече. Шило Витари беше изключително компетентен мъчител и търговец на информация, но имаше неприятен характер. Бяха работили заедно веднъж и не хранеше топли спомени. Морвийр смяташе причиняването на болка с ръце за крайно отвратително. Но жената познаваше Сипани, така че щеше да се наложи да я изтърпи. Засега. Никомо Коска беше много по-зле. Крайно разрушителен, коварен и капризен наемник, който мислеше само за собствената си изгода. Пияница, разсипник и женкар със самоконтрола на бясно куче. Самоуверен грандоман, който беше пълна противоположност на Морвийр. Отгоре на всичко, освен че бяха включили този опасно непредвидим елемент в плановете си, останалите дори се умилкваха на това треперещо чучело. Даже Дей, собствената му помощничка, се кискаше на шегите му, когато не беше с пълна уста. Което, да признаем, се случваше рядко.