— Така изглежда. Не помня откога не съм ставал сутрин. Хубава риза.
Тръпката се намръщи към ръкава. Тъмна коприна с лъскави костени копчета и натруфени маншети. Доста по-претенциозна, отколкото му допадаше, но Монца я харесваше.
— Щом казваш.
— И аз си падах по лъскави дрешки. — Коска се стовари в съседния паянтов стол. — Както и братът на Монца. Доколкото помня, имаше подобна риза.
Тръпката не беше сигурен какво намеква дъртото копеле, но определено не му харесваше.
— И?
— Разправяла ли ти е за брат си? — Коска имаше тънка усмивчица, сякаш знаеше нещо повече от Тръпката.
— Каза, че е мъртъв.
— И аз така чух.
— И не е никак щастлива от това.
— Определено.
— Трябва ли да зная нещо друго?
— Всички трябва да знаем много неща. Но все пак ще го оставя на нея.
— Къде е тя? — попита Тръпката. Търпението му се изчерпваше.
— Монца ли?
— Кой друг?
— Не иска да се показва пред хора, освен ако не е наложително. Не се притеснявай. Наемал съм бойци из целия Кръг на света. А и повече от достатъчно изпълнители. Имаш ли нещо против аз да ръководя процедурата?
Тръпката имаше много против. Беше съвсем очевидно, че от доста време Коска ръководи само бутилката. Бащата на Тръпката се пропи, след като Кървавия Девет уби брат му и набучи главата му на пика. След това дойдоха пристъпите и треперенето. Спря да взема добри решения, загуби уважението на хората и умря, оставяйки на Тръпката само горчиви спомени.
— Не вярвам на пияници — изръмжа той, зарязал деликатността. — Човек посяга към шишето, след това става слаб и накрая откача.
Коска поклати глава.
— Обратното е. Човек откача, след това става слаб и накрая посяга към бутилката. Тя е само симптом, а не причина. Но въпреки че съм трогнат от твоята загриженост, не е нужно да се притесняваш. Днес съм много по-стабилен! — Той разпери ръце над масата. Наистина не се клатеха толкова бясно. Само потръпваха леко. — Ще си върна формата, преди да се усетите.
— Нямам търпение. — Витари се появи от кухнята със скръстени ръце.
— Както и всички ние, Шило! — Коска шляпна Тръпката по ръката. — Но стига сме говорили за мен! Какви престъпници, отрепки, главорези и друга измет си изровила от задните улички на Сипани? Какви бойци изпълнители? Музиканти, които убиват? Смъртоносни танцьори? Певци с мечове? Жонгльори, които…
— Трепят? — предложи Тръпката.
Коска се усмихна още по-широко.
— Безцеремонен, но право в целта.
— Безцеремонен?
— Прям. — Витари се настани в последния стол и разгъна на масата един лист.
— Открих един оркестър близо до пристанището. Според мен изкарват повече като обират минувачите, отколкото като свирят.
— Главорези, а? Точно каквито ни трябват. — Коска изпъна врата си като наперен петел. — Влезте!
През вратата се вмъкнаха петима мъже. Щяха да минат за непрокопсаници дори в родината на Тръпката. Мръсни коси. Лица с белези от шарка. Парцаливи дрехи. Оглеждаха се подозрително, а мърлявите им ръце стискаха очукани инструменти. Наредиха се пред масата. Единият се почеса по чатала, а друг си бъркаше в ноздрата с палката от барабана.
— Кои сте вие? — попита Коска.
— Ние сме оркестър — каза най-близкият.
— Е, нямате ли си име?
Те се спогледаха.
— Не. Трябва ли?
— Кажете тогава вашите имена и каква е специалността ви, като музикант и боец.
— Аз съм Солтер. Барабан и боздуган. — Мъжът отметна мръсното си палто, за да покаже металната дръжка. — Трябва да призная, че по̀ ме бива с боздугана.
— Морк — каза следващият в редицата. — Гайда и сабя.
— Олопин. Рог и чук.
— И аз съм Олопин. — Мъжът посочи другаря си. — Братя сме. Гъдулка и ножове. — Измъкна два ножа от ръкавите и ги завъртя около пръстите си.
Последният можеше да кандидатства за най-чупения нос в пребогатата кариера на Тръпката.
— Гурпи. Лютня и лютня.
— Биеш се с лютня? — уточни Коска.
— Направо ги фраскам с нея. — Мъжът замахна странично, ухили се и се видяха изгнилите му зъби. — Вътре има скрита брадва.
— Ух. Засвирете тогава, приятели. И нещо по-живо!
Тръпката не разбираше много от музика, но дори той можеше да познае, че не струват. Барабанът избързваше. Гайдата пищеше без никаква мелодия, а лютнята беше разстроена, може би заради желязото вътре. Но Коска кимаше със затворени очи, сякаш не беше чувал по-хубава музика.
— Леле, колко талантлива група сте! — извика той. — Наети сте за въпросната вечер. По четирийсет монети на човек.
— Четирийсет монети? — опули се барабанистът.
— Плащането е накрая. Но работата ще е тежка. Несъмнено ще се наложи да се биете, а може да трябва и да свирите. Трябва да е фатално представление за враговете ни. Готови ли сте за такова нещо?